Вал Макдърмид: Смърт в сенките

Немалко хора дадоха своя принос за тази книга с надеждата, че няма да направя прекалено много грешки. Затова благодаря за езиковедските съвети на доктор Сандра Тръскот; на Карин Слотър, задето сподели с мен познанията си по родния си език; на Рон Макий за всичко, което научих за статистическите връзки между престъпленията и географското профилиране; на доктор Сю Блек за консултациите по съдебномедицински въпроси; на Питър Н. Уокър и на Роджър Форсдайк за подробностите от работата на полицията; на Сю Краг за проучванията на закони, които трябваше да направи в последната минута; на несравнимата и неуморима Мери Картър за справките, които направи заради мен; на безкрайно търпеливата Дафни Райт. Но най-много благодаря на Бриджит Бейли за правните съвети, които ми даде, и задето винаги съумява да бъде, където трябва, когато ми трябва.

И, разбира се, на Лара Крофт. Без която неминуемо щях да се побъркам.

Мъглата се плъзга над стоманеносивите води на устието на Форт като плътна стена с белезникавия цвят над надвисналите отгоре облаци. Тя поглъща ярките светлини на градския център, на скъпите хотели и изисканите ресторанти. Слива се с призраците на моряците, които някога са пропилявали заплатата си за ейл от осемдесет шилинга и уличници с лица, по-корави от дланите на клиентите си. Пълзи нагоре по хълма, към Новия град, където геометричната решетка от елегантни джорджиански постройки я нарязва на пластове, после се спуска надолу към градините по Принсес Стрийт. Малцината закъснели след весело прекарване минувачи ускоряват залитащите си стъпки, за да избегнат хладната й прегръдка.

Когато достига тесните, начупени от стълби улички и виещите се алеи на стария град, мъглата е загубила част от убийствената си плътност. Стели се разпокъсано, оформя призрачни силуети, които превръщат туристическите атракции в зловещи, изникващи пред минувача фигури. Разпокъсани плакати за събития от скорошния фестивал се подмятат от вятъра и ту се появяват, ту се скриват, подобни на яркоцветни привидения. В такава нощ не е трудно да се разбере какво е вдъхновило Робърт Луис Стивънсън да напише „Доктор Джекил и мистър Хайд“. В действителност, той е поставил романа в Лондон, но тайнствената атмосфера на града, която струи от всяка страница, недвусмислено напомня на Единбърг.

Зад потъмнелите фасади на сградите по Роял Майл се крият престарели жилищни сгради, издигнати около пусти вътрешни дворове. Навремето, през осемнайсети век, тези къщи приличали на сегашните общински жилища — пренаселени с бедняци, убежище на пияници и жертви на лауданума, свърталище на уличници и изоставени хлапета. Тази нощ, в ужасяваща възстановка на най-големия кошмар в историята, близо до горната площадка на каменната стълба, по която се слиза от Хай Стрийт надолу по хълма на замъка, лежи труп на жена. Късата й пола е била изтеглена нагоре, шевовете са се спукали от силното дърпане.

Дори да е викала, когато е била нападната, влажният, мъглив въздух е погълнал виковете й. Едно е сигурно. Тя никога няма да вика отново. На гърлото й зее като отвратителна усмивка голяма кървава рана. Слузестите спирали на вътрешностите й са прехвърлени от разпорения корем към лявото й рамо.

Печатарят, който се препънал в трупа на път за вкъщи след извънредна смяна, клечи свит до входа към близкия двор. Повърнал е и се дави от изпаренията, задържани наоколо от натрапчивото присъствие на мъглата. Обадил се е на полицията по мобилния си телефон, но няколкото минути, докато те пристигнат, му се струват цяла вечност. Само преди минути имаше чувството, че пред него се е разтворил адът. Това, което видя, ще остане неизличимо запечатано в съзнанието му.

Въртящите се сини светлини се появяват изневиделица. Две полицейски коли забиват спирачки пред него. Чува стъпки на тичащи хора. Вече не е сам. Двама униформени полицаи му помагат внимателно да се изправи, отвеждат го към едната кола и го оставят да седи там. Други двама вече са хлътнали във вътрешния двор и лепкавата мъгла поглъща глухия шум от стъпките им. Чува се само лек пукот откъм полицейската радиостанция и тракането на зъбите на печатаря.

Доктор Хари Гемъл се е навел над трупа. Инспектор Кембъл Грант предпочита да не мисли за това, което ръцете на доктора, облечени в гумени ръкавици, докосват. За да не гледа натам, Грант обръща поглед към двамата полицаи в бели работни гащеризони, които правят оглед на местопрестъплението. Лъчите на фенерчетата им опипват терена около жертвата. Мъглата сякаш се е просмукала до костите на Грант и го кара да се чувства като грохнал старец.