Вал Макдърмид: Смърт в сенките

Накрая Гемъл изръмжава нещо, изправя се и смъква изцапаните с кръв ръкавици. Поглежда големия си часовник и кимва доволно.

— Да — казва той. — Осми септември, точно така.

— Какво искаш да кажеш, Хари? — пита уморено Грант. И без това е раздразнен, защото знае, че ще трябва да изтърпи обичая на Гемъл да принуждава следователите да му теглят думите от устата с ченгел.

— Ами, твоят човек, дето е свършил тази работа, следва нечий светъл пример. Хайде, опитай се да познаеш, Кем. По шията й има белези, които говорят, че е била душена, макар че според мен е умряла от раната на гърлото. Но това, което е направил с трупа, е много показателно.

— Трябва ли всичко това да има някакво значение за мен, Хари? Освен да стане причина да върна обратно вечерята си? — пита Грант.

— Хиляда осемстотин осемдесет и осма година, Уайтчапъл. Хиляда деветстотин деветдесет и девета година, Единбърг — Гемъл повдига едната си вежда. — Викай профайлърите, Кем.

— Ще ми кажеш ли най-сетне каква е тази дивотия, Хари? — пита Грант и започва да се чуди дали Гемъл не е пиян.

— Струва ми се, че си имаш работа с убиец подражател, Кем. Преследваш Джек Изкормвача.

Доктор Фиона Камерън стоеше на самия край на скалистото възвишение Станадж Едж. Тялото й се привеждаше напред срещу вятъра. Единствената неочаквана смърт, за която би могла да мисли тук, бе нейната собствена, и то ако внезапно разсеяността й надминеше познатите граници. Но ако все пак предположим, че нещо отклонеше вниманието й за миг — така, както бе стъпила на мокрия, песъчлив ръб, можеше да полети надолу — в тридесет-четиридесет футова пропаст, а тялото й щеше да отскача като парцалена кукла от издадените скали, костите й щяха да се натрошат, а кожата да се покрие с рани.

Щеше да заприлича на жертва на убийство.

Няма да стане, каза си Фиона и се остави вятърът да я изтласка назад, докато се озова на достатъчно сигурно място. Само не тук. Това беше мястото, където идваше на поклонение, мястото, на което си припомняше всички причини, поради които беше станала това, което бе станала. Идваше тук три-четири пъти годишно, винаги сама, когато у нея се надигаше нуждата да докосне спомените си. Не би могла да изтърпи компанията на друго човешко същество, докато крачеше из мрачната, мочурлива пустош. Тук имаше място само за двама — за Фиона и другата половина на душата й — призракът, който я съпровождаше из безлюдните поля.

Странно, мислеше тя. Имаше толкова много места, където бе ходила доста по-често с Лесли. Но всички те носеха следи от други гласове, спомени за други преживявания. Само тук можеше да чувства присъствието на Лесли, без нещо да се намесва в спомена. Виждаше откритото й, грейнало от смях лице, или смръщено от усилие, докато се катереше по някое трудно място. Чуваше гласа й, сериозен, когато споделяше нещо важно, или висок, развълнуван от някое постижение. На моменти имаше чувството, че можеше да долови дори мекото ухание на кожата й, когато сядаха близо една до друга, за да хапнат на открито.

Тук Фиона осъзнаваше най-ясно каква светлина бе угаснала невъзвратимо в живота й. Притвори очи и призова образа в съзнанието си. Видя сякаш собствения си огледален образ — същата кестенява коса и лешникови очи, същата извивка на веждите, същия нос. Всички се чудеха на тази невероятна прилика. Само формата на устните им беше различна — Фиона имаше плътни устни, а устата на Лесли беше извита като лък, мъничка, долната устна беше по-плътна от горната.

Тъкмо тук бяха водили онзи разговор, бяха взели решението, което в крайна сметка изтръгна Лесли от живота й. Това беше мястото на вечния упрек, мястото, където Фиона не можеше да забрави постоянната празнота в живота си.

Тя почувства, че в очите й напират сълзи. Отвори ги широко — нека излезе, че са се насълзили от вятъра. Вече не можеше да си позволи да бъде ранима. Припомни си, че е дошла тук, за да не мисли за жертви. Хвърли поглед над кафеникавата орлова папрат по Хатърсейдж Муур, към тромавия, висок силует на хълма Хитър Тор и още по-нататък, там, където дъждът плющеше в края на Бамфорд Муур. При този вятър щяха да минат двайсет минути, докато се добере до хребета. Тя разкърши рамене, за да нагласи по-удобно раницата и реши, че е време да тръгва.

Беше взела ранен влак от гара Кингс Крос, после се прехвърли на друг и се озова в Хатърсейдж малко след десет. Беше вървяла с добро темпо по стръмнината към Хай Неб, наслаждавайки се на физическото усилие, на стягането на прасците и изопването на бедрените мускули. След като изкатери последната отсечка до върха на Станадж Едж, тя се облегна задъхана на скалата, пи малко вода и тръгна напред по каменистата площадка. Връзката с миналото й помагаше да стъпи на земята — по-добре от каквото и да било друго. Вятърът, който брулеше в гърба й, я освежаваше, пропъждаше от ума й раздразнението, което я тормозеше от сутринта. Тогава й стана ясно, че трябва да се махне за един ден от Лондон. В противен случай до вечерта мускулите на гърба и вратът й щяха да са твърди като камък, а болката щеше да плъзне по врата и да стегне здраво главата й.