Вал Макдърмид - Владение на мрака

— Добро утро, госпожо Прентис — каза тя бодро. — Аз съм от криминалната полиция, инспектор Пири. Говорих с вас по телефона. А това е детектив Мъри.

Джени кимна и подсмръкна.

— По-добре ще е да влезете.

Дневната беше претрупана, но чиста. Мебелите, както и килимът, бяха демодирани, но съвсем не излинели. Стая, която вероятно се е ползвала само в специални случаи, каза си Карен, и един живот, в който такива случаи са били голяма рядкост.

Джени ги покани с жест да се разположат на дивана, а самата тя приседна на ръба на креслото срещу тях. Очевидно нямаше намерение да им предложи каквото и да било за пиене или ядене.

— Значи сте тук заради нашата Миша. Бих предположила, че имате по-важни работи за вършене — като си помисля за всички ужасии, които постоянно срещам във вестниците.

— Един изчезнал съпруг и баща е достатъчно ужасно нещо, нали? — отвърна Карен.

Джени стисна устни, като че ли я бе присвил стомах.

— Зависи от човека, инспектор Пири. Като си помисля за хората, с които се сблъсквате във вашата работа, съмнявам се, че много от жените и децата им ги е грижа, когато ги отвеждате.

— Сигурно ще се учудите, ако ви кажа, че немалко от близките им се разстройват дълбоко. А при това те поне знаят къде е техният роднина. Не им се налага да живеят в неведение.

— Не мисля, че съм живяла в неведение. Бях убедена, че знам отлично къде е Мик, когато нашата Миша не започна да се рови и да се опитва да го открие.

Карен кимна.

— Предполагали сте, че е в Нотингам.

— Да. Предполагах, че е отишъл да работи като стачкоизменник. Честно казано, не ми беше чак толкова жал да му видя гърба, но побеснях, задето ни лепна това позорно петно. Бих предпочела по-скоро да го видя мъртъв, отколкото да бъде стачкоизменник, ако искате да знаете. — Тя посочи Карен. — По говора ви познавам, че сте от тези места. Би трябвало да знаете какво означава човек да бъде опозорен така.

Карен сведе леко глава в знак на съгласие.

— Тогава за вас би трябвало да е още по-мъчително да научите, че в крайна сметка не е бил стачкоизменник.

Джени отклони поглед.

— Не съм убедена в това. Единственото, което знам, е, че той не е отишъл в Нотингам точно с онези стачкоизменници.

— Е, ние сме тук, за да се опитаме да разберем какво точно се е случило. Моят колега ще води записки, просто за да сме сигурни, че ще запомним правилно всичко, което ще ни кажете.

Минт припряно извади бележника си и го запрелиства нервно. Карен си каза, че Фил може и да е бил прав, когато изреждаше недостатъците му.

— А сега ще ми трябва пълното му име и датата на раждането му.

— Майкъл Джеймс Прентис. Роден на 20 януари 1955.

— И по онова време вие и тримата живеехте тук? Вие, Мик и Миша?

— Да. Живея тук, откакто се омъжих. Никога не съм имала друг избор.

— Имате ли снимка на Мик, която бихте могли да ни предоставите? Знам, че оттогава е минало много време, но все пак може да ни е от полза.

— Можете да я вкарате в компютъра и да направите така, че той да изглежда по-стар, нали?

Джени отиде до салонния бюфет и издърпа едно от чекмеджетата.

— Понякога това е възможно.

„Само че е прекалено скъпо и изисква по-основателна причина от левкемията на вашия внук“.

Джени извади албум, подвързан с черна кожа в отлично състояние, и го донесе със себе си на креслото. Когато го отвори, кориците изскърцаха. Макар че го виждаше наопаки и от другия край на стаята, за Карен беше ясно, че това е сватбен албум. Джени прелисти бързо страниците с официалните сватбени фотографии, и стигна до един джоб на края на албума, претъпкан със снимки. Тя измъкна един сноп и започна да го прехвърля. Поколеба се на една-две и накрая избра. Подаде на Карен правоъгълното картонче, на което се виждаха главите и раменете на двама млади мъже, които се усмихваха, насочили поглед към обектива, виждаха се и горните ръбове на чашите с бира, които те бяха вдигнали в тост към снимащия.

— Този отляво е Мик — каза Джени. — Хубавият.

Не се заблуждаваше. Мик Прентис имаше разчорлена руса коса, подстригана късо отпред и отстрани, и малко по-дълго отзад — прическата беше горе-долу подобна на онази, с която се перчеше Джордж Майкъл по времето, когато беше част от дуета „Уам!“. Мик имаше сини очи, смешно дълги мигли и вълнуваща усмивка. Сърповиден белег от злополука в мината, така наречената „миньорска татуировка“, пресичаше дясната му вежда, благодарение на което не изглеждаше прекалено красив. Карен разбираше съвсем ясно защо Джени Прентис се бе влюбила в съпруга си.