Вал Макдърмид - Владение на мрака

Когато наближи къщата, започна да разбира определението, което й бе дала Грация. Всеки, който би се заел да я реставрира, би се обвързал с много продължителни строителни работи. Къщата беше построена така, че ограждаше двора от три страни — с една централна част и две крила от двете страни. Беше двуетажна, с покрита тераса по протежение на целия втори етаж — вратите и прозорците гледаха към нея, като по този начин осигуряваха на спалните чист въздух и бърз достъп до общото пространство. Но подът на терасата беше хлътнал, малкото останали врати висяха на различни страни, рамките на прозорците бяха напукани и разкривени. Стъклата на прозорците — и на долния, и на горния етаж — бяха изпочупени, мръсни или изобщо липсваха. Но солидните линии на красивата местна архитектура все още бяха забележими, а грубите камъни на зидарията излъчваха меко сияние под лъчите на утринното слънце.

Бел не можеше да си обясни причината, но къщата продължаваше да я привлича. Имаше небрежния чар на някогашна красавица, достатъчно уверена в себе си, за да се остави без съпротива на хода на времето. Неподкастрени бугенвилии пълзяха по олющената мазилка с цвят на охра и по ниския парапет на терасата. Ако в най-близко време не се намереше някой, който да се влюби в тази сграда, тя щеше да бъде погълната от растителността. След няколко поколения щеше да представлява само някаква могила с неизяснен произход, издигаща се на склона. Но засега все още притежаваше способността да очарова.

Тя тръгна внимателно по изпотрошените плочи на двора, край търкалящите се наоколо напукани глинени саксии — подправките, които са били засадени в тях, бяха плъзнали навсякъде наоколо и изпълваха въздуха с аромата си. Тя бутна тежката, скована от греди врата, която висеше на една панта. Дървото заскърца по неравния под, настлан с тухли, подредени в шарка „рибена кост“, но вратата се отвори достатъчно широко, за да може тя да влезе свободно в доста просторната стая. Първите неща, които забеляза, бяха мръсотия и запуснатост. Паяжини висяха от стена до стена, превръщайки стаята в лабиринт. Прозорците бяха непрозрачни от мръсотия. Далечно шумолене я накара да започне да се озърта, обзета от паника. Не се страхуваше от главни редактори, но четириногите плъхове я изпълваха с отвращение.

Когато очите й попривикнаха към мрака, Бел установи, че стаята не е напълно празна. Край едната стена беше поставена дълга маса. Срещу нея имаше разкривен диван. Ако се съдеше по вида на къщата, диванът също би трябвало да е мръсен и изгнил, но тъмночервената му тапицерия изглеждаше относително чиста. Бел отбеляза тази особеност, с намерение да я обмисли по-късно. Тя се поколеба за миг. Беше сигурна, че нито един от приятелите й не би я посъветвал да навлиза по-навътре в тази странна, запустяла къща. Но тя бе успяла да си изгради репутацията, че е безстрашна, която лежеше в основата и на кариерата й. Само тя си знаеше колко често този външен облик прикриваше такива нива на страх и неувереност, които я бяха карали да повръща в канавки и чужди тоалетни. Като знаеше срещу какво се бе изправяла, само и само за да осигури интересен материал за публикация, какво толкова страшно би могло да има в една запустяла развалина?

Зад вратата в дъното на стаята имаше тесен коридор и каменна стълба с изтрити стъпала, която водеше към терасата на горния етаж. Зад стълбата се виждаше друга мрачна и мръсна стая. Тя надникна вътре и забеляза с учудване опънато в единия ъгъл тънко въже, на което висяха около дузина метални закачалки за дрехи. Плетен шал висеше на една от закачалките. Под него се виждаше смачкана купчина плат с камуфлажен десен. Дрехата приличаше на едно от онези ловджийски якета, които продаваха от един фургон срещу кафенето на пътя към градчето Коле ди Вал д’Елза. Съвсем наскоро се бяха смели на този факт с приятелките си, питайки се откога сред италианските мъже се бе наложила модата да се обличат така, като че ли се връщат от военно назначение на Балканите. „Странно“, каза си Бел. Тръгна предпазливо нагоре по стълбите към терасата, очаквайки да завари и горе същата атмосфери на отдавна напуснато жилище.

Но веднага щом стъпи на горния етаж, тя почувства, че се е озовала на съвсем различно място. Когато се обърна наляво и надникна през първата врата, разбра, че тази къща не беше такава, каквато изглеждаше на пръв поглед. Тежката миризма на мухъл от долния етаж се долавяше съвсем слабо тук, въздухът бе почти толкова свеж, колкото и навън. Стаята очевидно бе ползвана за спалня, при това съвсем скоро. На пода бе поставен матрак, покрит със завивка, която бе небрежно отметната в долната му част. В стаята беше прашно, но липсваше плътният слой мръсотия, какъвто Бел очакваше след видяното на долния етаж. И тук в единия ъгъл имаше опънато въже. Имаше около дузина празни закачалки, на последните три висяха леко измачкани ризи. Дори от разстояние се виждаше, че са старички — ръбовете на ръкавите и яките бяха излинели.