Анемия на Фанкони. Ако го произнесеше по-бързо, звучеше като име на италианска оперна певица или като някой град сред хълмовете на Тоскана. Но очарователната мелодичност на названието прикриваше смъртоносния характер на заболяването. И двамата родители на Люк имаха скрити в ДНК-то си рецесивни гени, чието засичане водеше до рядкото заболяване, осъждащо сина им на кратък и мъчителен живот. В определен момент между три и дванайсетгодишна възраст той с почти пълна сигурност щеше да развие апластична анемия, увреждане на костния мозък, което в крайна сметка щеше да причини смъртта му, ако не се намереше подходящ донор на костен мозък. Жестоката присъда гласеше, че ако не се проведе успешна трансплантация на костен мозък, дори да имаше късмет, Люк в никакъв случай не би успял да надхвърли и двайсет години.
Тези сведения й създадоха мисия. Тя скоро узна, че тъй като нямаше братя и сестри, Люк би имал най-добър шанс за успешна трансплантация на костен мозък, ако донорът беше от негов кръвен роднина — това, което лекарите наричаха частично съвместим родствен донор. Първоначално това я обърка. Беше проверявала в регистрите за транс плантация на костен мозък и бе стигнала до извода, че най-добрият им шанс би бил да открият възможност за пълно съвпадение. Само че според консултанта, ако намереха родствен донор, макар и частично съвместим, но споделящ някои от гените на Люк, опасността от усложнения би била по-малка, отколкото при изцяло съвместим донор, който да няма дори далечна кръвна връзка със семейството.
От този момент нататък Миша се ровеше из генния пул на фамилията, прибягваше до убеждения, емоционално изнудване и дори предложения за парично обезщетение, обръщайки се към далечни братовчеди и застаряващи лели. Това й отне доста време, тъй като се бе заела да постигне целта на тази мисия сама. Джон се бе скрил зад стена от неоснователен оптимизъм. Щяло да има революционни открития в медицинските изследвания, свързани със стволовите клетки. Някой лекар някъде щял да открие лечение, чийто успех да не зависи от общи гени. Изцяло съвместим донор щеше да се появи в някой регистър някъде. Джон колекционираше добри истории с щастлив край. Ровеше се в интернет, търсейки случаи, които опровергаваха заключенията на лекарите. Всяка седмица откриваше чудеса на медицината и истории на необясними изцеления и черпеше надежда от тях. Не виждаше смисъл в постоянните търсения на Миша. Знаеше, че по някакъв начин нещата ще се наредят. Способността му да отхвърля истината имаше олимпийски мащаби.
Това будеше у нея желание да го убие.
Вместо това тя продължаваше да се катери по клоните на родословното им дърво в търсене на идеалния кандидат. Само седмица преди днешната ужасна присъда бе стигнала до последната задънена улица. Имаше само една последна възможност. И тя беше онази, до която Миша се бе молила да не трябва да прибягва.
Преди мислите й да я поведат по-нататък в тази посока, нечия сянка падна върху нея. Миша вдигна очи, готова да се държи рязко с всеки, който се опитваше да наруши уединението й.
— Джон — произнесе тя уморено.
— Казах си, че ще те открия някъде тук. Това е третото заведение, в което влизам — каза той и се промъкна в сепарето, нагласяйки се несръчно така, че да седне под прав ъгъл спрямо нея, достатъчно близо, за да могат да се докоснат, ако някой от двамата проявеше такова желание.
— Нямах сили да се прибера в празния апартамент.
— Да, разбирам. Какво ти казаха? — ъгловатото му лице се сгърчи в тревожна гримаса. Миша си каза, че това, което го безпокои, не е заключението на консултанта. Той продължаваше да вярва, че безценният му син е по някакъв начин недосегаем за болестта. Онова, което тревожеше Джон, беше нейната реакция.
Тя посегна към ръката му, търсейки едновременно близост и утеха.
— Време е. Не му дават повече от шест месеца без трансплантация.
Гласът й прозвуча студено дори на нея самата. Но тя не можеше да си позволи топлота. Беше се вледенила и топлотата щеше да я разтопи, а мястото не беше подходящо за изблици на скръб и обич.
Джон стисна здраво пръстите й.
— Може още да не е късно — каза той. — Може би ще…
— Моля те, Джон. Не сега.
Раменете му изопнаха плата на сакото, тялото му се стегна от нежеланието да загърби несъгласието си.
— Е — издишването му напомняше на лека въздишка, — предполагам, това означава, че ще започнеш да търсиш онова копеле?
Читать дальше