Вал Макдърмид: Владение на мрака

— Не може да се каже, че случаят е нов, инспекторе. Човекът е изчезнал преди двайсет и две години.

Карен се поизправи на стола си.

— Двайсет и две години ли? И едва сега съобщават за изчезването?

— Точно така. Което причислява случая по-скоро към студените досиета — или не?

Карен знаеше, че по принцип Крукшанк трябваше да изпрати жената в криминалния отдел. Но тя винаги се чувстваше привлечена от всякакви случаи, които караха хората да клатят глави с недоумяващи усмивки. Рискованите предположения будеха у нея особено вълнение. Следването на този инстинкт й бе донесло две повишения за три години, с които подмина по-високостоящи от нея в йерархията, будейки безпокойство у колегите си.

— Изпрати я тук, Дейв. Ще поговоря с нея.

Тя затвори телефона и се оттласна от бюрото.

— Защо, по дяволите, някой би чакал двайсет и две години, за да съобщи за нечие изчезване? — каза тя по-скоро на себе си, отколкото на Фил, докато ровеше по бюрото за нов бележник и химикалка.

Фил издаде устни напред, заприличвайки на шаран, за който биха платили добри пари.

— Може да е била в чужбина. Може току-що да се е завърнала и да е установила, че въпросният човек не е там, където е очаквала да го завари.

— А може да има нужда от нас, за да бъде изготвен смъртен акт. Пари, Фил. Обикновено всичко опира до това. — Ироничната й усмивка увисна във въздуха след нея като усмивката на котарака от „Алиса в страната на чудесата“. Карен излезе забързано от стаята и се упъти към асансьорите.

Опитното й око класифицира и категоризира жената, която излезе от единия асансьор — тя не проявяваше и следа от смущение. Джинси и спортна блуза от „ГАП“, последен модел, в модерните цветове за сезона. Обувките й бяха от естествена кожа, чисти, неожулени, в тон с чантата през рамо, която се полюляваше край хълбока й. Кестенявата й коса — нито много светла, нито много тъмна, беше добре подстригана в равно каре, което бе започнало малко да прораства. Очевидно не живееше от социални помощи. Не приличаше и на онези обитатели на общински жилища, които обичаха да носят евтини имитации на прочути марки. Симпатична жена от средната класа, разтревожена от нещо. Беше минала двайсет и петте, вероятно наближаваше трийсет, сините й очи сияеха с блясъка на светъл топаз. Едва забележим грим. Или не полагаше излишни усилия, или вече беше успяла да си осигури съпруг. Кожата около очите й се присви, когато забеляза оценяващия поглед на Карен.

— Криминален инспектор Пири — представи се тя, предотвратявайки възможността от възникване на напрежение между две застанали една срещу друга и преценяващи се взаимно жени. — Карен Пири. — Запита се какво ли си мисли другата жена за нея — дребна, пълничка жена, натъпкала се с усилие в костюм от „Маркс енд Спенсър“, с кестенява коса, която плаче за фризьор, би могла да е хубава, ако костната структура се очертаваше по-ясно под плътта. Когато Карен описваше сама себе си по този начин пред приятелите си, те се смееха, твърдяха, че изглежда чудесно и настояваха, че проблемът й е ниското самочувствие. Тя не мислеше така. Имаше доста добро мнение за себе си. Но не можеше да си затваря очите пред това, което виждаше, когато погледнеше в огледалото. Но пък несъмнено имаше хубави очи. Сини, изпъстрени с лешникови петънца. Необичайни.

Жената срещу нея се поотпусна, неясно дали поради това, което видя, или поради това, което чу.

— Слава богу — каза тя. Говореше с ясно доловимия акцент на жителите на Файф, но омекотен или благодарение на полученото образование, или поради дълго отсъствие от родното място.

— Моля?

Жената се усмихна, разкривайки ситни, равни зъби, подобни на детски.

— Това ще рече, че ме приемате сериозно, не се опитвате да ме натресете на най-младшия служител, чието задължение е да прави чая.

— Не допускам младшите служители да си губят времето с правене на чай — отвърна сухо Карен. — Просто се случи така, че аз вдигнах телефона. — Тя се поизвърна назад и допълни: — Бихте ли ме последвали?

Карен тръгна първа по един страничен коридор и въведе жената в малка стая. Дългият прозорец гледаше към паркинга, а в далечината се виждаше изкуствено поддържаната равномерна зеленина на голф игрище. Четири стола, тапицирани с обичайния за учреждения сив туид, бяха поставени около кръгла маса — топлият цвят на полираното черешово дърво сияеше приглушено. Какво бе предназначението на стаята личеше единствено от окачените по стените снимки в рамки, на които се виждаха служители на полицията в действие. Всеки път, когато ползваше тази стая, Карен се питаше защо шефовете бяха подбрали такива снимки, които обикновено се появяваха в медиите, след като се случеше нещо наистина лошо.