Вал Макдърмид: Да разбиеш мълчанието

Той ѝ подаде непромокаемото яке.

— Контрастът доста ми харесва — каза той. Тя не виждаше лицето му, но по гласа му личеше, че се усмихва. — Благодаря, че дойде, Карол. Надявам се да не е било прекалено тежко изпитание за теб. Следващия път ти обещавам по-непринудена вечер. Може би някоя спокойна вечеря в кухнята?

— Учудва ме упорството ти — тя се обърна с лице към него и сивите ѝ очи срещнаха неговите. — На твое място бих се отказала отдавна.

— Упорството е тайната на моя успех. Никога не съм бил най-умният или най-добрият сред хората около мен, но се научих, че ако не се отказвам от нещата, крайният резултат в повечето случаи е приемлив. Така успях да убедя Даяна да се омъжи за мен — той отвори вратата и нахлулият студен въздух ги накара да потръпнат. — И като си говорим за упорство, наистина ли си твърдо решена да шофираш? Няма никакъв проблем да помоля Джаки да те закара.

— Добре съм, Джордж. Наистина — тя стъпи на заскрежения чакъл, който захрущя под стъпките ѝ, а когато непривично високите токове я накараха да залитне на няколко ярда от колата, беше благодарна за близостта на ръката му. — Божичко, толкова отдавна не съм носила такива токове — каза тя с изкуствен смях.

— Една от многото причини да бъда доволен, че съм мъж — Джордж направи крачка назад, когато тя отвори вратата на лендроувъра и се качи със замах на високата седалка. — Внимавай. Може би ще се видим утре на хълма?

— Сигурно. Благодаря ти отново за чудесната вечеря — тя затвори рязко тежката врата и форсира шумния дизелов двигател. Предното стъкло беше леко замъглено от скреж, но чистачките се справиха с това с две движения. Карол включи парното на максимум, за да не се замъглява стъклото, включи на скорост и потегли надолу по входната алея. Това, че Джордж спомена покойната си жена — убита в катастрофа от пиян шофьор — прозвуча като укор към решението ѝ да седне зад волана, след като беше изпила няколко чаши вино. Но тя се чувстваше отлично, владееше изцяло реакциите и рефлексите си. Освен това пътят беше по-малко от три мили. А тя отчаяно много искаше да се измъкне.

Господи, каква вечер! Ако на вечерята не бяха присъствали такъв куп идиоти, тя щеше да се срамува, че се е проявила като толкова неучтива гостенка. Дори сега беше потисната, защото се бе отплатила толкова зле за великодушието на Джордж. Беше загубила умението да общува с хората. Преди време беше достатъчно близка с един мъж, за да го дразни за неговата непохватност в социалните контакти. Сега се бе превърнала в негово копие.

Тя излезе от алеята, завивайки по тесния път, който се простираше между имението на Джордж Никълъс и някогашната стопанска постройка, която през последните месеци тя бе оголила почти до основи, за да я преустрои съгласно собственото си виждане. Беше я очистила от всичко, което би могло да събужда спомени, но миналото на къщата я преследваше въпреки това.

Светлината на фаровете изцеждаше цветовете на крайпътните плетища и Карол забеляза с облекчение знаците, които подсказваха, че е близо до дома. Разкривеният дънер на един изсъхнал дъб; вратичката между пасбищата и пътепоказателя към туристическата пътека; мръсната жълта пластмасова кофа за пясък, която трябваше да компенсира факта, че общината никога нямаше да осигури опесъчаването на един път, който беше толкова незначителен, че нямаше дори осева линия по средата.

После изведнъж се появи нещо друго — от онези знаци, които никога не вещаят добро. В огледалото за обратно виждане се завихриха като в дискотека сини светлини.

Началникът на полицията Джеймс Блейк не беше търпелив по природа. През годините, докато си проправяше със зъби и нокти път към началническия пост, той се бе принудил да симулира търпеливост. Предполагаше, че започне ли той да командва парада, ще може да регулира темповете в съответствие със собствените си желания. За негово съжаление нищо подобно не се случи по време на първото му назначение на ръководен пост в югозападна Англия. Опитите му да събуди усещане за спешност у подчинените си създаваха у него усещането, че, както често бе споделял с жена си, се опитва да избутва буци пресечена сметана нагоре по склон. Беше отдал това на общото впечатление, че на тези места всичко се движи някак забавено. Затова и Блейк се реши да преглътне горчивия хап и да се възползва от първата отворила се възможност да си намери работа на място, където могат да превключват на по-висока скорост.