Вал Макдърмид: Да разбиеш мълчанието

Карол се покашля и избута стола си назад от масата.

— Най-добре ще е да си тръгвам, Джордж — каза тя. В думите ѝ нямаше помен от колебливост или неясен изговор, които да подсказват колко беше изпила.

Бръчиците от смях около очите му изчезнаха заедно с усмивката, която жената до него бе предизвикала с някаква иронична забележка, недочута от Карол.

— Трябва ли? — в гласа му се долавяше разочарование. Карол го разбираше. В продължение на седмици се беше опитвал да я убеди да му гостува на вечеря. А сега тя се измъкваше при първа възможност. — Дори не сме стигнали до кафето.

Карол реши да изрази съжаление.

— Флаш е още доста малка, за да я оставям сама толкова дълго.

Изкривените надолу ъгълчета на устата му отразиха съжалението, изписано на нейното лице.

— С моите камъни в моята градина.

— Коя е Флаш? — попита един по-възрастен мъж, седнал близо до другия край на масата, който с месестото си червендалесто лице и диплите тлъстина под брадичката си напомняше на илюстрация към някоя по-весела сцена от творчеството на Дикенс.

— Карол бе така мила да приеме едно от кученцата на Джес — отвърна Джордж, влязъл отново в ролята си на любезен домакин. — То се страхуваше от овце.

— Страхувало се от овце? — мъжът, който сякаш бе излязъл от страниците на „Клубът Пикуик“, явно отказваше да повярва.

— Случва се от време на време — каза меко Джордж. — Достатъчно е някоя овца да изблее и Флаш подвива опашка и хуква да бяга. Карол спаси кучето — иначе трябваше да я приспя, защото не вършеше работа тук.

— А тя е чудесен приятел — каза Карол. — Но все още си е недорасло кученце. И като всички колита не обича да остава дълго сама. Затова е време да си вървя.

Мъжът, когото Карол искаше да удари, изсумтя.

— Явно кучето ви е по-голям тиранин и от нашата детегледачка. А това означава много.

— Съвсем не е така, Чарли — каза Джордж. — Карол е напълно права. Ако се отнасяш добре с кутрето, докато расте, ще имаш възможно най-доброто куче — той се усмихна, черните му очи гледаха добросърдечно. — Ще кажа на Джаки да те закара. Ще можеш да си вземеш колата утре сутрин, когато излезете с Флаш на разходка.

Карол се намръщи. Значи бе забелязал колко е пила. Мисълта я подразни. Нейна работа си беше колко ще пие. От никого не би могло да се очаква да понесе без никаква опора онова, което бе понесла тя. Знаеше, че тя контролираше пиенето си, а не то нея, независимо от онова, което може би си мислеха хората. Или някое конкретно лице.

Тя пропъди тази мисъл и си наложи да говори с непринуден тон.

— Няма нужда. Джаки си има достатъчно работа в кухнята. Няма проблем да шофирам.

Мъжът, който седеше от лявата ѝ страна, издаде някакъв присмехулен звук.

— Ще кажа на шофьора си да ви откара — каза той и я потупа снизходително по ръката.

Карол се изправи и застана напълно стабилно на краката си.

— Много мило, но няма нужда. Живея само на няколко мили по-надолу по пътя. По това време на нощта тук е тихо като в гробища — говореше с авторитетния тон на жена, която е свикнала да ѝ се подчиняват.

Джордж припряно се изправи, издул устни.

— Ще те изпратя до колата — каза той с непоклатимата си учтивост.

— Беше ми много приятно да се запозная с всички вас — излъга Карол, отправяйки усмивки наред около масата, отрупана с обичайния за късна вечер хаос от кристал и сребро, порцелан и дъски за сирене. Осем души, които нямаше да види никога вече, ако имаше късмет. Осем души, които вероятно щяха да въздъхнат с облекчение, след като жената, чието място не беше тук, си тръгнеше. Джордж отвори вратата на трапезарията и отстъпи, за да я пропусне да мине пред него в настланото с каменни плочи преддверие. Цветовете на старинните килими сияеха благодарение на добре насоченото осветление; а може би така ѝ се струваше заради изпитото вино, мислеше си Карол, докато вървеше към широката външна врата.

Джордж спря пред прага, оглеждайки окачените на закачалки палта на гостите. Протегна ръка към дълго черно кашмирено палто, после спря и подхвърли с усмивка през рамо:

— Този „Барбър“, нали?

За миг Карол се почувства смутена. Умишлено бе избрала дългото яке, с което разхождаше кучето си, упорито отказвайки да се накипри докрай за събитие, на което не желаеше да присъства. Сега това ѝ изглеждаше като умишлено оскърбление, насочено към човека, който винаги досега се беше държал само мило и дружелюбно с нея.

— Отива повече на лендроувъра, отколкото на роклята — каза тя, сочейки черната копринена рокля, скроена по тялото, която ѝ стоеше сега по-добре отпреди. Фигурата ѝ вече беше по-различна от фигурата на жената, която бе купила някога роклята; тежкият физически труд беше разширил раменете ѝ и оформил ханша и бедрата ѝ.