Вал Макдърмид - Да разбиеш мълчанието

След онова, което ѝ бяха казали предната вечер, тя би трябвало да се крие под завивката си, да е достатъчно сплашена, че да се е предала. А не да върви с широки крачки по тротоара, като че ли тя беше моралният победител, вместо да признае пред себе си истината — че е една опасна мръсница, сееща несигурност и разруха, и че заслужава всичко, което я чакаше.

Той не бе имал предвид да се справи с нея днес. Не беше очаквал такава златна възможност. Но нямаше намерение да я пропусне. Кой знае дали някога пак щеше да има такъв шанс? Пък и не можеше да се каже, че той не беше си представял всичко наум стотици пъти, че не беше проверявал всеки детайл за възможни слаби места и не беше преценявал как да избегне тези слабости.

— Стегни се — упрекна се той тихо и тръгна на няколко метра зад нея, така че между него и нея вървяха две момичета. Знаеше, че може да мине много време, преди отново да я види сама. — Стегни се.

Отвличането ѝ от улицата се оказа много по-лесно, отколкото бе очаквал. Жени като нея — от средната класа, уверени в социалния си статус, обикновено вярваха, че светът се подчинява на техните желания — бяха неоснователно убедени в собствената си безопасност. Доверяваха се на хората, докато някой не им дадеше повод за обратното. Тя му се довери, защото той се бе постарал да изглежда и говори като всички онези жалки типове, които се оставяха да бъдат управлявани от жените си — да ги строяват с камшика и да бъдат превръщани в покорни роби на някакви мръсници.

Беше направил необходимите проучвания. Знаеше кои имена ще накарат лъжите му да прозвучат достоверно. Тя беше повярвала на измислицата, че от радиото, в което работеше, имали нужда от нея, за да замества болен колега. Беше се качила безропотно в колата. И тогава той ѝ показа снимките, които имаше в телефона си.

Гордееше се с това хрумване. Знаеше как да прогнозира, да съставя планове, да се подготвя. Дъщеря ѝ, която посещаваше подготвителен курс в института за филмово изкуство, се хвана смешно лесно. Той се престори на фотограф, който уж работел по някакъв проект за протести и заложници. Беше успял да накара трима от курса да му помогнат, затова и не създаде впечатление на някакъв извратеняк, който си е харесал някое определено момиче. След това направи поредица снимки, в които те играеха ролята на инквизирани пленници. А сега, на телефона си, той притежаваше доста на брой внимателно редактирани кадри, които осигуряваха идеалното средство за упражняване на натиск.

В мига, когато ѝ показа първата снимка, тя застина. Изхлипа със стиснати устни. После се съвзе и каза с глас, който се мяташе в рамките на повече от една октава.

— Какво искате от мен?

— Въпросът по-скоро е какво искаш ти. Искаш дъщеря ти да оцелее, нали?

— Глупав въпрос — каза тя и припламналият гняв озари лицето ѝ.

Той нямаше намерение да търпи подобни неща. Пусна лоста за скоростите, който държеше с лявата си ръка, и я удари с опакото на ръката си през лицето. Тя извика и се отдръпна.

— Не ме карай да се обаждам на човека, който я пази. Обадя ли се, няма да ти хареса онова, което той ще направи с Мадисън — той изсумтя. — Мадисън. Що за шибано име е това? Ние нямаме никакви задръжки. Ще я режем с ножове, ще я изнасилваме, ще я оставим в такова състояние, че занапред никой няма да иска дори да я докосне — освен от съжаление. Така че прави това, което ти се казва.

Очите ѝ се разшириха, отворената ѝ уста оформи едно тревожно „О“. Той трябваше да си признае, че изпитва искрено удоволствие да я гледа как си плаща за досадните ѝ оплаквания, хленчове и жалби. Беше нарекла мъжете като него „женомразци“ А те всъщност бяха точно обратното. Мъжете като него обичаха жените. Разбираха какъв начин на живот бе най-подходящ за тях. Знаеха какво всъщност искат жените. Истинските жени не искаха да излизат в публичното пространство, да изказват непрестанно мнението си по всички въпроси. Искаха да свият семейно гнездо, да се грижат за семействата си, да правят забележителни неща и да упражняват власт в дома си. Да бъдат жени, а не имитация на мъже.

После всичко мина лесно. Върна я в дома ѝ, след като домашните помощници си бяха отишли. Вкара я в гаража. Прикова едната ѝ китка с белезници към седалката, за да създаде впечатление, че е искала да предотврати възможността да размисли. Маркучът — от ауспуха в колата. Книгата на седалката до нея — тя трябваше да напомня на него самия за корените на онова, което вършеше. Можеше да се откаже във всеки момент, можеше да я помилва. Но какъв би бил смисълът от това? Дори тя да се променеше, това не би променило нищо. Хвърли един последен поглед към нея и затвори вратата на гаража.