Вал Макдърмид - Възмездие от гроба

Както винаги, Джейн хвърли един последен поглед на пейзажите от Езерната област, преди да се гмурне в една напълно различна вселена. Съмняваше се, че някой във Фелхед би могъл дори в най-кошмарните си фантазии да си представи средата, в която живееше тя сега. Когато съобщи на майка си, че е успяла да получи общинско жилище в комплекса Маршпул Фарм, лицето на Джуди Грешам светна.

— Това е чудесно, мила — каза тя. — Не знаех, че в Лондон има и ферми.

Джейн поклати глава, едновременно раздразнена и развеселена.

— Мамо, на това място не е имало ферма кой знае откога. Това е общински жилищен комплекс, строен през шейсетте години — само бетон, докъдето поглед стига.

Лицето на майка й помръкна.

— О! Е, поне имаш покрив над главата си.

Разговорът приключи така. Джейн познаваше майка си достатъчно добре, за да е наясно, че тя не иска да знае истината — че всъщност Джейн покриваше толкова малко от изискванията за предоставяне на общинско жилище, че единственото, което общината можеше да й предостави, беше именно жилище от рода на това, в което се озова в крайна сметка. Трудно можеха да намерят наемател за такава дупка в занемарен жилищен комплекс в непрестижната част на Източен Лондон; място, на което почти никой от постоянните обитатели не се занимаваше с някаква законна дейност; хлапетата беснееха денем и нощем, а броят на използваните презервативи и спринцовки далеч надвишаваше броя на стръкчетата зеленина. Не, Джуди Грешам със сигурност не би искала да знае, че дъщеря й живее на такова място. Освен всичко останало, мисълта за това сериозно би попречила на обичайните й хвалби, когато разправяше колко добре вървят работите на Джейн.

Но Джейн беше казала истината на брат си Матю. Готова бе на всичко, за да смекчи остротата на постоянно измъчващото го негодувание, че именно тя се беше измъкнала, а той бе останал — по собствените му думи — да гние в това забравено от всички място, защото все пак някой трябваше да остане заради родителите им. Нямаше значение, че като по-голям от двамата именно той бе напуснал първи семейното гнездо, за да отиде в университета, и че се беше върнал, за да работи това, което винаги бе искал. Според Джейн Матю беше от хората, които сякаш са се родили обидени.

Разбира се, иронията в случая се криеше в това, че Джейн незабавно би заменила Лондон за Фелхед, ако съществуваше и най-отдалечената възможност да върши във Фелхед работата, която обичаше. Но Езерната област не предлагаше възможности за академична работа, дори за специалист по творчеството на Уърдсуърт като нея. Освен ако не решеше да замени интелектуалния труд и научните изследвания с учителска работа, преподавайки на хлапетата за поетите от Езерната област. Тя знаеше, че това би убило безотказно любовта й към словото. Именно затова беше принудена да обитава ада на урбанизацията в най-ужасния му вид. Джейн сведе глава към гърдите си, докато вървеше по балкона, опасващ етажа, към стълбите. Като че ли по някаква злодейска прищявка на архитекта блокът бе построен така, че въздушните течения нахлуваха в галериите като във фуния, така че дори лекият летен полъх се превръщаше в неприятно силен вятър. През дъждовните есенни дни тези ветрове навяваха дъжда във всяка дупка и пролука на сградата, както и в дрехите на всеки от обитателите, който решеше да се подаде от апартамента си.

Джейн заслиза по стълбите, спечелвайки си кратък отдих. Безсмислено би било да се опитва да вика асансьора. Без да обръща внимание на неграмотните надписи по стените, отблъскващите купчини боклук, навени от вятъра по ъглите, на миризмата на урина и гниене, тя слизаше бързо надолу. На първия завой на стълбите спря и стомахът й се сви. Беше се натъквала на тази гледка толкова често, че би трябвало да е претръпнала, но всеки път, когато видеше дребната фигурка, кацнала в поза „лотос“ върху тясното перило на галерията на горния етаж, коленете на Джейн се разтреперваха.

— Здрасти, Джейн — подвикна тихо фигурката.

— Здравей, Тенил — отвърна Джейн, прикривайки страха си с насилена усмивка.

С небрежност, която в очите на Джейн бе равносилна на предизвикателство към смъртта, Тенил отпусна крака и скочи на влажния циментов под до Джейн.

— К’во става? — подхвана тринайсетгодишното момиче, тръгвайки редом с нея.

— Става това, че ще закъснея за работа, ако не побързам — отвърна Джейн и затича надолу, поддавайки се на инерцията от земното притегляне. Тенил не изоставаше. Дългата й коса, сплетена на безброй плитчици, подскачаше по тесните й рамене.