Оливър Боудън - Възмездие

— Слуховете ли имаш предвид?

— Наричай го както щеш.

— Откога се интересуваш от слухове? Не си ли прекалено…

— Интересувам се — прекъснах я, преди да ме скастри, че съм прекалено малък, прекалено глупав или прекалено нисък.

— Нима? Защо?

— Някой ми каза нещо, затова.

Тя остави гоблена върху табуретката до крака си и сви устни.

— Кой? Кой ти го каза и какво ти каза?

— Едно момче пред портата в градината. Каза, че семейството ни е странно, а татко бил…

— Какво?

— Не разбрах.

Тя се усмихна и взе отново гоблена.

— Но се замисли, така ли?

— Ти не би ли се замислила?

— Вече знам всичко, което трябва да знам — отвърна високомерно тя. — И не давам пукнат грош какво говорят за нас съседите.

— Кажи ми тогава. Какво е правел татко, преди да се родя?

Джени се усмихваше понякога. Усмихваше се, когато надделяваше над някого, когато държеше някого в ръцете си — особено ако този някой бях аз.

— Ще разбереш — отговори тя.

— Кога?

— Когато му дойде времето. Все пак си момче. Негов наследник.

Настана дълго мълчание.

— Наследник? — попитах накрая. — А ти? Каква е разликата?

Тя въздъхна.

— В момента не е голяма, макар че теб те учат да боравиш с оръжия, а мен не.

— Така ли?

Знаех отговора, разбира се. Вече се бях питал защо аз се уча да се бия със сабя, а тя — да шие.

— Да, Хайтам. Никое дете не изучава изкуството да се сражава, поне не в Блумсбъри, а сигурно и в цял Лондон. Никое, освен теб. Не са ли те предупреждавали?

— Да са ме предупреждавали?

— Да не казваш нищо.

— Да, но…

Е, не се ли чудиш защо не бива да казваш нищо?

Вероятно съм се чудил. Навярно съм се досещал от самото начало. Не отговорих.

— Скоро ще разбереш какво те очаква — каза тя. — Животът ни е предначертан, не бой се.

— Какво е твоето бъдеще тогава?

Тя изсумтя презрително.

— „Какво“ е грешен въпрос. По-точен е „кой“. — В гласа й долових нотка, която разбрах едва по-късно, и я погледнах безмълвно. Съзнавах, че продължа ли да разпитвам, рискувам да усетя върха на иглата й.

След малко оставих книгата, която четях, и излязох от дневната е усещането, че макар да не съм научил почти нищо за татко и за семейството си, съм научил нещо за Джени — защо не се усмихва, защо е толкова зле настроена към мен.

Защото бе видяла бъдещето. Бе видяла бъдещето и беше разбрала, че то облагодетелства мен не за друго, а понеже съм момче.

Би трябвало да ми дожалее за нея. Щеше да ми дожалее, ако не беше толкова намръщена.

Това, което бях разбрал обаче, придаде още по-силно очарование на уроците по сабя на следния ден. Никой друг не изучаваше изкуството на фехтовката, освен мен. Ненадейно се почувствах, сякаш вкусвам забранен плод, още по-сочен, понеже татко ме обучаваше. Ако Джени бе права и ме подготвяха за някакво призвание, както подготвяха другите момчета за свещеници, за ковачи, касапи или дърводелци, аз не възразявах. Устройваше ме. Татко бе моят кумир. Мисълта, че той ми предава познанията си, бе успокоителна и същевременно вълнуваща.

И разбира се, познанията включваха уроци по фехтовка. За какво повече би могло да мечтае момче на моята възраст? Хвърляйки поглед назад, разбирам, че от онзи ден аз станах по-усърден и по-ентусиазиран ученик. Всеки ден — следобед или след вечеря — в зависимост от графика на татко ние отивахме в „стаята за тренировки“, както я наричахме, макар всъщност да беше игрален салон. Там шлифовах уменията си да се сражавам със сабя.

Не съм тренирал, откакто ни нападнаха. Сърце не ми дава да хвана сабята, но знам, че когато най-сетне събера сили, ще си представя тази стая с тъмни стени, облицовани с дъбова ламперия, рафтовете с книги и покритата с платнище билярдна маса, отместена, за да освободи място. А в стаята — татко, със светнали очи, проницателни, но добри, винаги усмихнат, винаги готов да ме насърчи. Блокирай, парирай, движи краката, пази равновесие, наблюдавай, предвиждай. Повтаряше тези думи като мантра. Понякога не изричаше нищо друго до края на урока, освен тези команди, кимайки, щом се справех добре, и клатейки глава, когато грешах. От време на време спираше, отмяташе косата си от челото и заставаше зад мен да нагласи краката и ръцете ми.

За мен това са — или бяха — декорите и звуците на обучението по фехтовка: рафтовете с книги, билярдната маса, мантрите на татко и звънтенето… на дърво.

Дърво.

Да, дърво.

Използвахме дървени мечове, за мое огорчение. Стоманата ще се появи по-късно, казваше татко, когато недоволствах.