Лорън Оливър: Делириум

книга първа от трилогията "Делириум"

Минали са шейсет и пет години, откакто президентът и Консорциумът обявиха любовта за болест, и четирийсет и три от откриването на лечение за нея. Всички в семейството ми вече са минали процедурата. Преди девет години по-голямата ми сестра, Рейчъл, боледува цели три години. Но я спасиха и сега, когато я питаш, твърди, че не си спомня дори симптомите на любовта. Моята процедура ще се състои след точно деветдесет и пет дни, на трети септември, рождения ми ден.

По принцип хората се страхуват от процедурата. Някои дори се съпротивляват. Но аз не се страхувам. Нямам търпение дори. Ако можех, щях да я започна още от утре, но за да могат учените наистина да те излекуват, трябва да си поне на осемнайсет, понякога и малко по-възрастен. Иначе процедурата не действа: всичко завършва с мозъчни увреждания, частични парализи, слепота или нещо по-лошо.

Мисълта, че в момента болестта трови кръвта ми и аз живея в опасност, ме потиска. Кълна се, че понякога я усещам да пъпли из вените като нещо развалено, като пресечено мляко. Това ме кара да се чувствам мръсна. Напомня ми за онези деца, които често избухват без причина, за съпротивляващите се заразени момичета, които забиват нокти в плътта си, скубят косите си и от устните им текат лиги.

Напомня ми и за мама.

След процедурата ще бъда щастлива и в безопасност. Така твърдят всички — учените, сестрите ми и леля Каръл. Щом премина през лечението, ще ме свържат с момче, избрано от оценителите за мен. След няколко години ще се оженим. Наскоро започнах да сънувам сватбата си. В съня си стоя под бял балдахин с цветя в косите и държа за ръката едно момче, но щом се обърна към него, лицето му се размазва, все едно, че камерата губи фокус, и не мога да различа чертите му. Но ръцете му са хладни и сухи, сърцето ми бие ритмично в гърдите и в съня си знам, че то винаги ще бие така, няма да прескача, да замира или да прави салта, нито да забързва; просто „туп, туп, туп“, докато умра.

Безопасно и безболезнено.

Нещата тук невинаги са били така спокойни, както са сега. В училище учихме, че някога хората не са съзнавали колко опасна е любовта. Дълго време дори са мислели, че е нещо хубаво, търсели са я и са я очаквали с радост. Това е една от причините, която прави тази болест толкова опасна: „Тя поразява съзнанието на човека и той не може да мисли ясно, нито да взима разумни решения за собственото си добруване“. (Симптом номер дванайсет от поместения в раздела за amor deliria nervosa списък със симптоми в дванайсетото издание на „Наръчник по лична безопасност, здраве и щастие“ или книгата „Ш-ш-т“, както я наричаме ние.) Тогава хората приемали за болести стреса, сърдечните заболявания, тревогата, депресията, вътрешното напрежение, безсънието, биполярните разстройства, като не осъзнавали, че те всъщност са само симптоми, които в огромната си част определят заболяването amor deliria nervosa .

Съединените щати все още не са успели да се освободят напълно от пораженията на делириума . И за съжаление, няма да бъдем напълно защитени, докато не усъвършенстваме процедурата и не я направим безопасна за децата под осемнайсет. Делириумът все още се таи между нас, протяга невидимите си пипала и ги увива около вратовете ни, когато най-малко очакваме. Безброй пъти съм виждала как влачат неизлечимо болни към лабораториите за процедури и те са толкова изтормозени и обсебени от любовта, че са готови да избодат очите си или да се нанижат на бодливата тел около лабораториите, вместо да живеят без нея.

Преди няколко години едно момиче успяло да се измъкне от операционната в деня на процедурата си и да се качи на покрива на лабораторията. Скочило оттам бързо, без да извика. След това дни наред излъчваха лицето на мъртвото момиче по телевизията, за да ни напомнят колко опасен е делириумът. Очите й бяха отворени, вратът й бе изкривен под неестествен ъгъл, но по начина, по който бузата й лежеше на тротоара, човек можеше да си помисли, че е легнала да си подремне. За моя изненада имаше много малко кръв — само малка следа в крайчеца на устните й.