Лорън Оливър: Делириум

Леля настоя да си сложа грим и сега усещам кожата си хлъзгава и мазна. Когато у дома се погледнах в огледалото, реших, че приличам на риба, особено с тази вдигната коса, захваната с метални фиби и шноли: риба с цяла дузина забити в главата й куки.

Не обичам да се гримирам, изобщо не се интересувам от мода и не си слагам червило. Първата ми приятелка, Хана, мисли, че нещо ми хлопа на тази тема, но това е разбираемо. Тя е невероятно красива, винаги изглежда, сякаш току-що е излязла от фризьорския салон, дори и когато завърти русата си коса като гнездо на върха на главата си. Аз не съм грозна, но не съм и красива. Всичко е някак си по средата. Очите ми не са зелени, нито кафяви, а нещо по средата. Не съм слаба, но не съм и дебела. Единственото нещо, което със сигурност може да се каже за мен, е, че съм ниска.

— Ако те питат, не дай си боже, за братовчедите ти, трябва да кажеш, че не ги познаваш добре…

— Ъхъ.

Слушам я само наполовина. Времето е прекалено топло за юни и потта вече се стича по гърба и под мишниците ми, въпреки че тази сутрин изпръсках целия дезодорант по себе си. Вдясно от нас е Каско Бей, ограден от остров Пийкс и остров Грейт Даймънд, където са наблюдателните кули. Зад тях е откритият океан, а зад него — всички рушащи се държави и градове, загиващи от болестта.

— Лена? Слушаш ли ме изобщо?

Каръл ме хваща за ръката и ме завърта към себе си.

— Синьо — повтарям като папагал. — Синьото е любимият ми цвят. Или зеленият.

Черният е прекалено мрачен, червеният ще ги накара да застанат нащрек, розовият е незрял, оранжевият — странен.

— А какво обичаш да правиш през свободното си време?

Внимателно измъквам ръката си от нейната.

— Този въпрос вече го минахме.

— Много е важно, Лена. Това е може би най-важният ден в живота ти.

Въздъхвам. Вратите към държавните лаборатории се люлеят лекичко пред мен на механизираните си панти. Вече се е оформила двойна опашка: едната е от момичета, а пред другия вход, на петнайсет метра встрани, е тази на момчетата. Присвивам очи на слънцето и се опитвам да открия познати, но океанът ме заслепява, пред очите ми започват да плуват черни петна и всичко се замъглява.

— Лена? — подканва ме леля.

Поемам дълбоко въздух и започвам да сипя сладки приказки, репетирани милион пъти:

— Харесва ми да работя в училищния вестник. Интересувам се от фотография, защото харесвам как камерата улавя и съхранява един-едничък миг от времето. Обичам да се разхождам из града с приятелки, ходя на концертите в Диъринг Оук Парк. Обичам бягането и две години бях втори капитан на отбора по бягане на дълги разстояния. Победител съм в тази дисциплина за училището. Често гледам по-малките деца в семейството, защото много обичам деца.

— Защо гримасничиш?

— Защото обичам деца — повтарям аз и лепвам върху устните си една сладка усмивка.

Истината е, че като изключим Грейси, не ги обичам много. Те са глупави и шумни, непрекъснато ти пипат нещата, лигавят се и се подмокрят. Но аз знам, че един ден трябва да имам свои деца.

— Така е по-добре — отбелязва леля. — Продължавай.

Завършвам с: „Любимите ми предмети са математика и история“, и тя кима доволно.

— Лена! — вика някой.

Обръщам се и виждам Хана да излиза от колата на родителите си, русите къдрици подскачат около лицето й, деколтето на туниката й се е смъкнало от едното рамо. Всички момичета и момчета от опашката се обръщат да я огледат. Хана винаги привлича погледите върху себе си.

— Лена, чакай! — вика тя отново и продължава да размахва ръка. Колата зад нея маневрира бавно: напред-назад, напред-назад, докато обърне посоката на тясната улица.

Колата на Хана е лъскава и черна като пантера. Возила съм се в нея само няколко пъти, но винаги съм се чувствала като принцеса. Почти никой в града не ползва кола, дори и тези, които имат, не ги карат. Бензинът е с купони и е изключително скъп. Повечето хора от средната класа си държат колите пред къщите като студени и ненужни статуи с чисто нови гуми.

— Здравей, Каръл — казва задъхано Хана и ни настига.

От наполовина отворената й чанта се подава списание и тя спира, за да го извади. Оказва се, че е новият брой на едно от държавните издания — „Дом и семейство“. Вдигам вежди, а тя ми отговаря с гримаса.

— Мама ми го натика в чантата. Каза да го чета, докато чакам да ми дойде редът. Според нея, това щяло да направи добро впечатление — обяснява тя, после слага пръсти на гърлото си и имитира повръщане.