Лорън Оливър: Делириум

Деветдесет и пет дни — и ще бъда спасена. Притеснявам се, разбира се. Страхувам се, че може да боли, но искам да приключа с това колкото може по-бързо. Трудно е да се чака. Трудно е да съм спокойна, защото знам, че не съм излекувана, че делириумът може да ме нападне всеки момент, въпреки че засега не съм се сблъсквала с него.

Затова се страхувам. Казват, че в старо време любовта е докарвала хората до лудост. Това е страшно. Книгата „Ш-ш-т“ също дава примери за мъже и жени, умрели, защото изгубили любовта си, или защото не са могли да я открият, и това ме ужасява най-много.

Ето защо любовта е най-страшната от всички болести: убива те и в двата случая: когато я имаш и когато я нямаш.

Миризмата на портокали неизменно ми напомня за погребение. Днес, деня на оценяването ми, ме събужда точно тази миризма. Поглеждам часовника до леглото си. Шест часът.

Навън е сиво, слънцето едва докосва стените на стаята, в която спя с двете деца на братовчедка ми Марша, и сенките по тях са още плахи и бледи. Грейс, по-малката ми племенница, вече е станала, седи на леглото си напълно облечена и ме гледа. В ръката й има необелен портокал и тя се опитва да забие малките си зъбки в него като в ябълка. Веднага ми се повдига и бързам да затворя отново очи, за да спра спомена за онази рокля от дебел бодлив плат, която ме накараха да облека за погребението на мама; да не слушам, за кой ли път, в главата си онзи кошер от приглушени гласове и да не виждам голямата груба ръка, която ми подава портокал след портокал, за да дъвча нещо и да си кротувам. Помня, че изядох цели четири портокала, парче по парче, а когато в скута ми остана само купчина обелки, започнах да смуча и тях, горчивият им вкус ми помагаше да държа сълзите далеч от очите си.

Отварям очи и Грейс веднага ми подава портокала.

— Не искам, Грейси. — Отмятам завивките и ставам. Стомахът ми се стяга като юмрук. — И нали знаеш, че не бива да ядеш обелките?

Тя примигва към мен с големите си очи, но не отговаря. Въздъхвам и сядам до нея.

— Гледай сега.

Взимам портокала и й показвам как да го обели с нокти, пускам една по една ярко оранжевите спирали в скута й и през цялото време дишам през устата. Тя ме наблюдава мълчаливо. Когато приключвам, хваща внимателно обеления портокал с две ръце и го гледа втренчено, сякаш не е плод, а стъклена топка и я е страх да не я счупи.

Прегръщам я и я подканям:

— Давай, изяж го.

Тя продължава да се взира в него. Въздъхвам, започвам да отделям парченцата едно по едно и казвам възможно най-мило:

— Знаеш ли, другите ще бъдат много щастливи, ако поне веднъж им кажеш нещо.

Тя не отговаря. Не че очаквам отговор. През всичките шест години и три месеца от живота й никой не е чул и една думичка от нея, дори и леля Каръл не успява да я накара да каже дори сричка. Леля мисли, че нещо не е наред с мозъка й, но изследванията не откриха нищо. „Няма е като камък“, промълви примирено онзи ден тя, докато гледаше как Грейс върти в ръцете си ярко оцветеното кубче отново и отново, сякаш е вълшебно и всеки момент може да се превърне в нещо друго.

Ставам и отивам до прозореца, отдръпвайки се от Грейс, от големите й втренчени очи и тънките бързи пръсти. Жал ми е за нея, не мога да я гледам така.

Марша, майката на Грейс, почина преди няколко години. Все говореше, че не иска деца. Това е един от неприятните странични ефекти на процедурата; излекувани завинаги от amor deliria nervosa , някои хора намират родителските задължения за досадни. За щастие, случаите на пълно отричане — когато майките или бащите са неспособни да общуват „нормално“, „отговорно“ и „подобаващо“ с детето си, когато заплашват, че ще го удавят, ще го удушат или ще му счупят главата, са рядкост.

Оценителите определиха за нея две деца. Навремето изглеждало добър избор. На годишния преглед семейството й бе получило висока оценка за стабилност. Тя и съпругът й живееха в огромна къща на Уинтър Стрийт. Марша записваше всяка чута рецепта, готвеше всеки ден различни ястия, а през останалото време даваше уроци по пиано, не заради парите, а колкото да се занимава с нещо.

Но когато заподозряха съпруга на Марша за симпатизант, всичко се промени. Тя, Джени и Грейс трябваше да се върнат в дома на майката на Марша, моята леля Каръл. Хората започнаха да шушукат зад гърба им и да ги сочат с пръст по улиците. Грейси естествено не би могла да си спомня това, съмнявам се, че изобщо помни някой от родителите си.