Оливър Боудън - Прозрение

В безупречно синьото небе се виеше орел.

Пътникът, прашен, изнемощял от дългото бродене, откъсна очи от него и се прехвърли през ниска грапава стена. Остана неподвижен за миг и се огледа зорко. Увенчани със сняг планински зъбери ограждаха крепостта и сякаш я притискаха в закрилническа прегръдка до високата си гръд. Сводестата централна кула беше огледален образ на по-малкия купол на затворническата. Непоклатими скали се бяха вкопчили като нокти на хищна птица в основата на гладките сиви скали на крепостта. Не за пръв път я виждаше. Предния ден зърна силуета й на здрачаване от западното било на миля оттук — издигната сякаш по чудо на този невъзможен терен, сляла се с чукарите и канарите, от които черпеше сили.

Най-сетне беше достигнал целта. След дванайсет месеца изтощително пътуване по криволичещи просеки и в люто време.

Сниши се за всеки случай, застина и инстинктивно провери оръжията си. Продължи да наблюдава за някакво движение. Каквото и да е.

Бойниците бяха безлюдни. Снежни парцали се въртяха в режещия вятър. Ала никаква следа от човек. Крепостта изглеждаше изоставена. Както и очакваше от прочетеното за нея. Но животът го беше научил, че винаги трябва да е бдителен. Не помръдна.

Никакъв звук. Само воят на вятъра. После… Нещо. Стържене? Напред и вляво от него шепа камъчета се търкулнаха по гол склон. Той се напрегна, надигна се леко, снишил глава между раменете. Тогава стрелата се заби през ризницата в дясното му рамо.

Той залитна, смръщи се от болка и ръката му улови стрелата. Вдигна глава и се взря във възвишението — малък хълм, издигащ се на двайсетина стъпки нагоре пред главната порта на крепостта и служещ като естествена външна стена. Върху него се появи мъж в тъмночервена туника, сива мантия и броня. Носеше отличителен знак на капитан. Голата му глава беше гладко избръсната и белег прекосяваше лицето му от дясно наляво. Той отвори уста полузлорадо, полутържествуващо, показвайки изпочупени и неравни зъби, кафяви като надгробни камъни в запустяло гробище.

Пътникът дръпна дръжката на стрелата. Острието се бе заклещило в ризницата, но металът го беше възпрял и върхът му бе проникнал само на милиметър в плътта. Той го отчупи от дръжката и го захвърли. Тогава забеляза стотина въоръжени мъже, еднакво облечени, вдигнали алебарди и мечове, да се строяват по възвишението от двете страни на гологлавия капитан. Не виждаше лицата им заради шлемовете, закриващи и носовете, но гербовете с черен орел върху туниките им му казаха кой са и той разбра какво ще му причинят, ако го заловят.

Остаряваше ли? Затова ли попадна в толкова елементарен капан? Все пак беше взел предпазни мерки.

А и кроежите им още не бяха успели.

Отстъпи назад готов да ги посрещне. Те се спуснаха като река към зъбера, където беше застанал. Разгърнаха се да го заобиколят, насочили алебарди към жертвата си. Усещаше, че въпреки численото превъзходство се страхуват от него. Славата му беше всеизвестна и бяха прави да се боят.

Огледа остриетата на алебардите. Имаше и от двата вида — пики и брадви.

Той сгъна ръце и от китките му изскочиха две тънки сиви смъртоносно спотаени остриета. Приклекна и отблъсна първия удар, усетил, че е колеблив. Жив ли искаха да го заловят? Налетяха му от всички страни с оръжията си, опитвайки се да го съборят на колене.

Той се завъртя и с две чисти движения сряза дръжките на най-близките алебарди. Острието на едната отхвръкна във въздуха и той прибра едната скрита кама и улови отчупеното острие на алебардата, преди да падне на земята. Стиснал прекършената й дръжка в юмрук, заби брадвичката в гърдите на бившия й собственик.

Те го обкръжиха по-плътно и пътникът едва смогна да се сниши, когато свистящият въздух му подсказа, че към него лети копие. То профуча над него, пропускайки на сантиметри приведения му гръб. Той се извъртя яростно и вихрено и с лявото си тайно острие прониза дълбоко краката на нападателя, застанал пред него. Мъжът се строполи с вой.