Оливър Боудън: Прозрение

Бих се заел лично с издирването, но не разполагам с време. Враговете ни притискат и не ни остава нищо друго, освен да отвърнем на удара.

Друг ръкопис придружаваше писмото — любопитен фрагмент, очевидно написан с почерка на баща му, но също толкова очевидно — не от него съставен. Превод на далеч по-стар документ (също приложен в писмото) върху пергамент, напомнящ свитъците от оригиналните страници от Кодекса, открити от Ецио и съратниците му преди повече от трийсет години. Текстът гласеше:

Дни наред се усамотявам с моя артефакт. Или седмици? Месеци? Другите идват от време на време, предлагат ми храна или развлечения и макар със сърцето си да усещам, че трябва да се отделя от тъмното познание, намирам за все по-трудно да изпълнявам нормалните си задължения. Малик ме подкрепяше, но дори той се разколеба. Работата ми обаче трябва да продължи. Трябва да разбера тази Райска ябълка. Функцията й е проста. Елементарна дори — власт, контрол. Но процесът методите и средствата, които използва. Те ме очароват. Те са олицетворение на изкушението. На попадналите в сиянието й се обещава всичко, за което мечтаят. От тях се изисква само едно — пълно и абсолютно подчинение. И кой би могъл да откаже? Помня собствения си момент на слабост, когото се изправих пред Ал’Муалим, своя ментор, и думите му разклатиха увереността ми. Той, който ми беше като роден баща, сега се оказа най-големият ми враг. Щеше да ме унищожи и при най-малкото съмнение. Но аз изпепелих заблудите му, възвърнах самообладанието си и го изпратих на онзи свят. Освободих се от властта му. Сега обаче се питам… вярно ли е? Седя тук и отчаяно се опитвам да разбера това, което възнамерявах да унищожи. Чувствам, че е нещо повече от оръжие, инструмент за въздействие върху човешките съзнания. Така ли е наистина? Възможно е просто да следва същността си и да ми показва това, което най-много желая. Познание… Винаги кръжащо в полезрението. Но неуловимо. Подканя. Обещава Изкушава…

Старият ръкопис спираше тук. Другото беше изгубено и наистина пергаментът беше толкова излинял от времето, че ръбовете му се сгърчваха, когато ги докоснеше.

Ецио не го проумяваше напълно, но част от текста му се струваше толкова познат, че при спомена цялата му кожа настръхна. Дори косата. Сега, седнал в килията в затворническата кула в Масяф, взрян вероятно в последния си залез, го споходи същото усещане.

Представи си древния свитък. Заради него преди всичко бе решил да потегли на изток, към Масяф.

Мракът падна бързо. Небето беше кобалтовосиньо, вече осеяно със звезди.

Без причина мислите на Ецио се насочиха към младия мъж в бяло. Мъжът, когото сякаш зърна, когато битката стихна. Който се появи и изчезна загадъчно като видение, но който изглеждаше действителен и съсредоточен именно в него.

Подготовката за пътуването погълна остатъка от годината и се разпростря в следващата. Ецио препусна на север към Флоренция да се посъветва с Макиавели, макар да не му разказа всичко, което беше узнал. В Остия посети Бартоломео д’Алвиано, който се наслаждаваше на обилни трапези и вино, но семейният живот не беше уравновесил пламенната му природа. С Пантасилея вече имаха трима синове, а преди месец се бяха сдобили и с дъщеря. Какво му каза той?

— Време е да отвориш нова страница, Ецио! Никой от нас не се подмладява.

Ецио се усмихна. Барто не съзнаваше какъв щастливец е.

Ецио съжали, че не му остана време да продължи на север към Милано, но поддържаше грижливо оръжията си — остриетата, пистолета, щита — и нямаше време да изкушава Леонардо да потърси нови начини да ги усъвършенства. Всъщност самият Леонардо беше споменал, след като ги ремонтира за последно преди година, че вече не се нуждаят от подобрения.

Е, щеше да провери, когато отново ги подложеше на изпитание.

От Макиавели научи и други новини, когато го посети във Флоренция — град, който все още будеше тъга у него, град, пропит от спомени за изгубеното му семейство и разрушеното му наследство. И за изгубената му любов — първата и вероятно единствената истинска в живота му — Кристина Калфучи. Дванайсет години — възможно ли бе да е изминало толкова време от деня, когато я убиха фанатиците на Савонарола? А сега — пак смърт. Макиавели му съобщи неохотно. Вероломната Катерина Сфорца, помрачила живота на Ецио толкова, колкото Кристина го бе благословила, също беше умряла — похабена старица на четирийсет и шест, забравена и бедна, изгубила жизнеността и самоувереността си.