Оливър Боудън: Прозрение

Споменът за приятеля му извика усмивка върху устните на Ецио. Леонардо, чийто ум винаги гъмжеше от идеи, макар невинаги да се залавяше тутакси с осъществяването им. Ецио си припомни с тъга за скритото острие, счупено в битката. Леонардо — колко му липсваше сега! — беше единственият човек, способен да го поправи. Е, поне му беше изпратил проектите за ново приспособление, което наричаше парашут. Ецио нареди да му го изработят в Рим и го взе със себе си. Съмняваше се тамплиерите да успеят да разгадаят за какво служи. Щеше да се възползва от него при първия удобен случай.

Ако такъв изникне.

Отпъди мрачните мисли.

Но нямаше с какво да се залови, нямаше как да избяга, докато не дойдат до го отведат до бесилото. Трябваше да обмисли как да действа тогава. Знаеше, че трябва да импровизира — както десетки пъти досега. Междувременно реши да даде отмора на тялото си. Преди да тръгне се бе погрижил да укрепне физически, а и самото пътуване го беше закалило. Но се зарадва — дори при тези обстоятелства — на възможността да отдъхне след битката.

Всичко започна с едно писмо.

Под благосклонното покровителство на папа Юлий II, помогнал му да срази семейство Борджия, Ецио беше възстановил и преустроил Братството в Рим, където установи щабквартирата си.

Тамплиерите се бяха спотаили и Ецио повери ръководството на способната си сестра Клаудия. Асасините обаче продължаваха да бдят зорко. Знаеха, че тамплиерите ще се прегрупират тайно, другаде, ненаситни да открият средствата, чрез които най-после да подчинят света и да го управляват в съответствие със зловещите си догми.

Засега бяха победени, но чудовището не беше мъртво.

Успокоение и задоволство му вдъхваше фактът — и тази мрачна тайна бе споделил само с Макиавели и Леонардо — че Райската ябълка, попаднала под опеката му и причинила много беди и гибел в битката за притежанието й, е погребана. Тя беше скрита дълбоко в подземията на църквата „Свети Никола“ в Карцере, в тайна запечатана зала, чието местонахождение бяха отбелязали със свещените символи на Братството, а тях само бъдещ асасин може да различи и да разгадае. Могъщото късче от рая беше в безопасност, далеч от алчните очи на тамплиерите. Завинаги, както се надяваше Ецио.

След пораженията, които семейство Борджия му нанесе, Братството трябваше да се възобнови, порядъкът — да се възстанови. И Ецио се посвети безропотно на тази задача, макар да обичаше повече чистия въздух и действието, отколкото прелистването на документи в прашни архиви. Тази работа прилягаше по-добре на покойния секретар на баща му — Джулио, или на книжния плъх Макиавели. Николо обаче беше поел ръководството на флорентинската стража, а Джулио отдавна беше мъртъв.

И все пак, разсъждаваше Ецио, ако не беше се нагърбил с тази отегчителна задача, вероятно никога нямаше да открие писмото. А ако го беше намерил друг, навярно нямаше да прозре значимостта му.

Писмото, на което се натъкна в кожена чанта, излиняла от годините, беше от неговия баща — Джовани — до брат му Марио, мъжа, обучил Ецио на изкуството на войната и въвел го в Братството преди три дълги десетилетия. Ецио потрепери при спомена. Марио бе намерил смъртта си в жестоките и страхливи ръце на Чезаре Борджия в разгара на битката за Монтериджоне.

Отдавна бяха отмъстили за него, но откритото от Ецио писмо му предостави възможност за нова мисия. Намери го през 1509 година, точно когато навърши петдесет. Знаеше колко редки са шансовете да предприемеш нова мисия на такава възраст. Освен това писмото му вдъхваше надежда и го изправяше пред предизвикателството да лиши завинаги тамплиерите от възможността да постигнат желаното.

Палацо Аудиторе

Флоренция

Февруари MCDLVIII

Скъпи братко,

Силите срещу нас набират могъщество и мъжът в Рим, поел командването на враговете ни, навярно е най-опасната стихия, срещу която трябва да се изправим. Затова ти предоставям — с уговорката да я пазиш ревниво в тайна — следната информация.

Ако съдбата ме сломи, увери се — с цената на живота си, ако се налага — тя да не попада във вражески ръце.

Както знаеш, в Сирия има замък, наречен Масяф, където навремето се е помещавала щабквартирата на Братството ни. Там преди повече от два века нашият тогавашен ментор, Алтаир ибн Ла’Ахад, най-великият от Ордена, създал библиотека дълбоко под крепостта.

Сега няма да разкрия нищо повече. Необходимостта да опазим тайната изисква да споделя останалото на четири очи и да не го запечатвам на хартия.