Оливър Боудън: Братството

Събитията от последните смайващи петнайсет минути — толкова дълги, сякаш бяха часове, дори дни — пробягаха още веднъж през ума на Ецио, докато се препъваше замаяно през гробницата под Сикстинската капела.

Спомняше си, макар да му изглеждаше като сън, закътания в гробницата огромен саркофаг, изработен от материал, напомнящ гранит. Когато приближи до него, саркофагът засия с ласкава светлина.

Докосна капака и той се отвори, лек като перце. Вътре светеше топло жълто сияние, от което се надигна силует с неразличими черти, макар Ецио да усети, че фигурата, е на жена. Жена с необикновена външност, с шлем и с бежова сова върху рамото.

Яркият ореол около нея го заслепи.

— Привет, Пророче! — каза му тя, обръщайки се към него с прозвището, което тъй загадъчно му бяха приписали. — Чакам те от десет милиона сезона.

Ецио не посмя да я погледне.

— Покажи ми Ябълката.

Той я вдигна покорно.

— О! — Ръката й погали въздуха над Ябълката, но не я досегна. Тя засия и запулсира. Очите на жената го пронизаха. — Трябва да поговорим.

Тя приведе глава, сякаш размисля, а на Ецио му се стори, че различава едва доловима усмивка по ослепителното й лице.

— Коя си ти?

— О, имам много имена. Когато… умрях… ме нарекоха Минерва.

Ецио разпозна името.

— Богинята на мъдростта! Совата върху рамото ти! Шлемът. Разбира се.

Той сведе глава в поклон.

— Вече не съществуваме. Ние, боговете, които дедите ви тачеха. Юнона, кралица на боговете, и моят баща — Юпитер, техният крал, от чието чело се родих… Аз бях дъщерята, сътворена не от слабините, а от разума му!

Ецио беше като омагьосан. Огледа статуите край стените. Венера. Меркурий. Вулкан. Марс…

Чу звук, сякаш подрънква стъкло или пада звезда — тя се смееше.

— Не, не бяхме богове. Само дойдохме по-рано. И дори когато обитавахме земята, човешкият род се мъчеше да проумее съществуването ни. Просто бяхме живели по-дълго. — Тя замълча. — Но макар да не ни разбирате, трябва да запомните предупреждението ни.

— Какво предупреждение?

— Не се бой. Искам да говоря на теб, но и чрез теб. Ти си Избраникът на твоето време. Ти си Пророкът.

Ецио усети как топла майчинска прегръдка стопява умората му.

Минерва вдигна ръка и покривът на гробницата се превърна в небосклон. По сияйното й лице се изписа неизразима тъга.

— Слушай й гледай.

Видяното потресе Ецио — пред очите му се ширна цялата земя, небесата около нея, Млечният път, Галактиката, и съзнанието му с мъка проумяваше гледката. Видя свят — своя свят — разрушен от човека, видя ветровита долина. Видя хора — съсипани, ефимерни, но безразлични.

— Подарихме ви рай — каза Минерва, — но той се превърна в Хадес. Светът изгоря и останаха само пепелища. Но нашата мисъл ви пресътвори, създаде волята ви и пося семената на злото, но и на избора, избора да оцелеете. И започнахме отначало. След разрухата ние построихме отново света и след милиони години той стана света, който ти познаваш и обитаваш. Взехме мерки трагедията да не се повтаря.

Ецио вдигна очи към небето. Хоризонт. И докъдето погледът стига — храмове и статуи, скални надписи, библиотеки, пълни със свитъци, кораби, градове, музика и танци… Образи и силуети от древни цивилизации, които не познаваше, но съзнаваше, че са дело на събратята му.

— Сега моите сродници гинат — продължи Минерва. — И времето ще заработи срещу нас… истината ще се превърне в митове и легенди. Но ти, Ецио, си Пророк и водач, телом си обикновен простосмъртен, но волята ти се равнява на нашата и чрез теб думите ми ще се запазят.

Ецио я наблюдаваше смаяно.

— И нека думите ми дарят и надежда — продължи Минерва. — Но трябва да побързаш. Времето изтича. Трябва да надвиеш Борджия и тамплиерите.

Гробницата притъмня. Минерва и Ецио бяха сами, окъпани в бледнеещото топло сияние.

— Моите сродници трябва да напуснат този свят. Но посланието е предадено. Всичко зависи от теб. Повече не можем да направим.

После се възцариха мрак и тишина и гробницата се превърна отново в обикновено пусто подземие.

И все пак…

Преди да излезе, Ецио хвърли последен поглед към гърчещото се тяло на Родриго Борджия, Испанеца, папа Александър VI, водач на тамплиерите. Той лежеше окървавен и агонизиращ, но Ецио не събра сили да сложи край на мъките му. Мъжът очевидно умираше от собствената си ръка. По всичко изглеждаше, че е погълнал отрова, несъмнено същата настройка, с която бе унищожил мнозина от враговете си. Е, нека сам извърви пътя до пъкъла. Ецио не искаше да му отрежда милостива смърт.