Оливър Боудън: Братството

Марио посече един войник точно преди да прониже гърбом Ецио с копието си.

— Не е зле за старчок като теб! — извика му благодарно Ецио.

— Надявам се да ми върнеш услугата — отвърна чичо му. — Нищо, че съм „старчок“!

— Не съм забравил на какво си ме учил!

— Дано! Внимавай!

Ецио се извърна рязко и посече краката на коня под налитащия му страж, размахал зловещ боздуган.

— Buona questa! — извика Марио. — Добър удар!

Ецио отскочи встрани, за да отбегне други двама преследвачи, събаряйки ги от седлата, когато профучаха край него, понесени от собствената си инерция. Марио — по-едър и по-възрастен — предпочиташе да отблъсква противниците от място със сабята си или да се снишава под размаханите остриета. Щом стигнаха края на широкия площад и се озоваха пред внушителната катедрала „Свети Петър“, двамата бързо потърсиха убежището на покривите; катереха се по полусрутените стени на сградите чевръсто като гущери и прескачаха бездните, където улиците под тях образуваха каньони. Понякога се затрудняваха и веднъж Марио едва не падна — подхлъзна се и пръстите му се вкопчиха в улука. Ецио се приведе задъхано да го издърпа сред рояк стрели от арбалетите на противниците им, профучаващ към небето.

Успяха обаче да изпреварят стражите, които, по-тежко въоръжени и без закалката на асасините, напразно се мъчеха да ги догонят през алеите долу и постепенно изоставаха.

Марио и Ецио поспряха на покрив над малък площад в съседство с Трастевере. Два големи ръждивокафяви коня ги очакваха оседлани пред окаян хан с очукана табела с надпис „Спящата лисица“. Наглеждаше ги разноглед гърбушко с буен мустак.

— Джани! — просъска Марио.

Мъжът ги погледна и тутакси развърза поводите на конете от огромната желязна халка, забита в стената на хана. Марио скочи бързо от покрива, приземи се снишен и веднага скочи на седлото на по-близкия и по-едър кон, който изцвили и заора копита в нервно очакване.

— Шшт, Кампионе! — предупреди Марио животното, вдигна очи към Ецио, все още застанал пред парапета, и извика: — Хайде! Какво чакаш?

— Минутка, чичо! — отвърна Ецио и се извърна към двамата стражи на Борджия, успели да се покатерят на покрива. За негова изненада мъжете насочиха срещу него пистолети с вдигнати ударници, каквито виждаше за пръв път. Откъде, по дяволите, ги бяха взели? Не беше време за въпроси и той скочи към тях, извади Скритото острие и е един замах им преряза гърлата, преди да успеят да стрелят.

— Забележително! — похвали го Марио, стиснал здраво юздите на нетърпеливия кон. — А сега действай! Какво, по дяволите, чакаш!

Ецио се хвърли надолу и се приземи точно до втория кон, който гърбушкото държеше здраво за поводите. Яхна животното; то размаха възбудено предните си крака, но Ецио бързо го овладя и го насочи по петите на Марио, вече галопиращ към Тибър. В същия момент Джани се скри в хана и отряд кавалеристи на Борджия се появи иззад ъгъла на площада. Ецио заби пети в хълбоците на коня и се спусна след чичо си. С главоломна скорост двамата прекосяваха занемарените римски улички към мътната, бавна река. Зад тях долитаха крясъците и ругатните на стражите, усетили, че плячката им се изплъзва из лабиринта от древни алеи.

Ецио и Марио стигнаха остров Тибър и прекосиха реката по разнебитен мост, треперещ под копитата на конете им, после, снишени на седлата, поеха на север по главната улица, отвеждаща извън порутения малък град, някогашна столица на цивилизования свят. Препускаха без почивка, докато навлязоха дълбоко в провинцията и се увериха, че преследвачите са изгубили дирите им.

Край Сетебани, в сянката на огромен бряст до прашното шосе, виещо се успоредно на реката, те спряха конете да си отдъхнат.

— Отървахме се на косъм, чичо.

Възрастният мъж сви рамене и се усмихна малко измъчено. От торбата на седлото извади кожен мях с тръпчиво червено вино и го подаде на племенника си.

— Ето — каза, бавно поемайки си дъх. — Ще ти се отрази добре.

Ецио отпи и сбърчи лице.

— Откъде го взе?

— Шедьовърът на „Спящата лисица“ — ухили се широко Марио. — Стигнем ли Монтериджони, ще те почерпя с нещо по-добро.

Ецио се усмихна и върна меха на чичо си, но по лицето му внезапно се изписа тревога.

— Какво има? — попита по-меко Марио.

Ецио бавно извади Ябълката от кесията, в която я беше скрил.

— Това. Какво да правя с нея?

Марио го погледна сериозно.

— Тежка отговорност. Но трябва да я носиш сам.

— Как?