Оливър Боудън: Братството

Отново го загложди въпросът — трябваше ли да убие Родриго, за да е сигурен? Беше избрал да не го направи, а и противникът му изглеждаше решен да отнеме живота си, след като не бе постигнал лелеяната цел.

Но ясният глас още отекваше в главата на Ецио.

Усещаше и още нещо — непреодолима сила го тласкаше сякаш да се върне в параклиса, защото не е довършил започнатото.

Не Родриго. Не само Родриго. Макар сега да не би го оставил жив. Зовеше го нещо друго.

— Какво има? — попита Марио.

— Трябва да се върна — отговори Ецио, осъзнавайки с кристална яснота и със свито сърце, че играта не е приключила и Ябълката все още му е необходима. При тази мисъл го обзе непреодолимо чувство за неотложност. Изтръгна се от покровителствените ръце на чичо си и се върна в мрачината. Марио нареди на събратята си да чакат и да наблюдават и го последва.

Ецио бързо намери мястото, където бе оставил умиращия Родриго Борджия. Той обаче не беше там! Пищната синкавочервена папска мантия лежеше върху пода, но собственикът й беше изчезнал. Ръката в леденостудена стоманена ръкавица отново стисна в желязна хватка сърцето на Ецио.

Скритата врата към гробницата беше, разбира се, затворена и почти невидима, но щом Ецио доближи мястото, където помнеше, че се намира, тя се отвори леко пред протегнатата му ръка. Той се обърна към чичо си и изненадано установи, че по лицето му е изписан страх.

— Какво се крие вътре? — попита Марио, сдържайки с мъка трепета в гласа си.

— Тайната — отвърна Ецио и пое по сумрачния коридор, надявайки се да не е закъснял, а Минерва да е предвидила всичко и да прояви снизхождение.

Родриго несъмнено не беше стъпвал тук. Въпреки това Ецио стисна скритото острие, наследено от баща му.

В гробницата могъщите човешки и същевременно свръхчовешки фигури — статуи ли бяха наистина? — се възправяха, стиснали Жезъла.

Другата райска частица.

Жезълът изглеждаше споен с фигурата, която го държеше, и щом Ецио понечи да го вземе, тя засия и не отпусна пръсти. Грейнаха и руническите надписи по стените на гробницата.

Ецио си спомни, че незащитена човешка длан не бива да докосва и Ябълката, фигурите се обърнаха и потънаха в земята. В гробницата останаха само огромният саркофаг и статуите около него.

Ецио отстъпи назад, озърна се бързо и след кратко колебание си взе последно — както му подсказваше инстинктът — сбогом с мястото. Какво очакваше? Надяваше се Минерва да му се яви още веднъж? Но нима тя не му каза всичко необходимо? Или поне толкова, колкото бе безопасно да научи? Повериха му Ябълката. Заедно с нея другите частици от рая щяха да предоставят на Родриго могъществото, за което копнееше, а с мъдростта на годините Ецио разбираше колко опасно е такава власт да се съсредоточи в човешки ръце.

— Какво става? — Гласът на Марио, все така необичайно неспокоен, долетя до него.

— Всичко е наред — отвърна Ецио и с необяснима неохота се отправи към светлината.

Застана до чичо си и му показа Ябълката.

— А Жезълът?

Ецио поклати глава.

— По-добре да е в ръцете на Земята, отколкото в ръцете на Човека — прозря случилото се Марио. — Но не е необходимо да ти го казвам. — Хайде, да не се бавим.

— Какво ни пришпорва?

— Всичко. Мислиш ли, че Родриго ще ни остави да си тръгнем необезпокоявани оттук?

— Родриго беше пред прага на смъртта.

— Но само пред прага, нали? Хайде!

Излязоха от гробницата, без да губят повече време, следвани от петите от студен вятър.

— Къде отидоха другите? — попита Ецио, все още зашеметен от преживяното, когато застанаха пред внушителния свод на Сикстинската капела. Асасините бяха изчезнали.

— Казах им да вървят. Паола се върна във Флоренция. Теодора и Антонио — във Венеция. Трябва да бдим в укритията си в цяла Италия. Тамплиерите са сломени, но не са унищожени. Ще се прегрупират, ако Братството не бди зорко. Денем и нощем. Останалите поеха преди нас и ще ни чакат в щабквартирата ни в Монтериджони.

— Нали стояха на пост?

— Да, но разбраха, че са изпълнили дълга си. Времето ни притиска, Ецио. Всички го знаем — каза Марио със сериозно лице.

— Трябваше да убия Родриго Борджия.

— Рани ли те в схватката?

— Ризницата ме предпази.

Марио; потупа племенника си по гърба.

— Отсъдих прибързано. Мисля, че си прав да не убиваш напразно. Винаги съм настоявал за сдържаност. Сметнал си, че е полумъртъв и ще умре от собствената си ръка. Кой знае? Може да се е преструвал или да не е погълнал смъртоносна доза от отровата. Както и да е, налага се да приемем положението и да не хабим сили в размисли как би могло да бъде. Във всеки случай те изпратихме сам-самичък срещу цяла армия тамплиери. Ти изпълни достойно дълга си. А аз си оставам старият ти чичо. Тревожех се за теб. Хайде, Ецио. Да тръгваме. Чака ни работа и последното, от което се нуждаем, е да бъдем обсадени от стражите на Борджия.