Оливър Боудън: Тайният кръстоносен поход

Величественият кораб проскърцваше и пъшкаше, платната плющяха, издути от вятъра. Днес, след като се беше отделил от сушата, той пореше океана към великия град на запад, понесъл безценния си товар: мъж — мъжа, когото екипажът познаваше като Върховния учител.

Сега беше сред тях, сам на бака, отметнал качулката на плаща, за да усети по лицето си морските пръски, понесени от вятъра. Всеки ден беше същото. Излизаше от каютата си, за да обиколи палубата, избираше си точка в далечината, впиваше поглед в нея, а след това се връщаше отново долу. Понякога се застояваше на бака, понякога на квартердека и винаги гледаше към белите гребени на вълните.

Хората от екипажа го наблюдаваха всеки ден. Работеха, подвикваха към онези на палубата и другите, които висяха по такелажа, всеки си вършеше работата, въпреки това непрекъснато стрелкаха с погледи самотния мъж, вглъбен в мислите си. Не спираха да се питат що за човек е. Що за човек бе попаднал сред тях.

Озърнаха се скришом към него и сега, когато се оттласна от релинга на палубата и вдигна качулката. Остана за момент с наведена глава, отпуснал ръце отстрани, докато екипажът го наблюдаваше. Може би неколцина пребледняха, докато крачеше покрай тях, за да се върне в каютата си. Едва когато вратата се затвори след него, мъжете усетиха, че са затаили дъх.

Щом влезе, асасинът седна пред писалището си и си наля чаша вино, преди да протегне ръка към книгата и да я придърпа към себе си. След това я разтвори и започна да чете.

19 юни 1257 година

Двамата с Мафео сме в Масиаф и засега оставаме тук. Оставаме поне докато един или два — как най-точно да се изразя? — неустановени въпроса бъдат разрешени. Междувременно очакваме заповедите на Върховния учител Алтаир Ибн-Ла’Ахад. Колкото и дразнещо да е това принудително бездействие и подчинение, особено пред лидера на Ордена, който на стари години сее объркване и неяснота не по-малко умело, отколкото навремето с меча и камата, аз поне се възползвам от историите, които той разказва. За съжаление Мафео не може да се похвали със същото и започва да нервничи. Ясно защо е така. На Масиаф вече му омръзна. Ненавижда да се катери по стръмните склонове между крепостта на асасините и селото в ниското, планинският терен никак не му е по вкуса. Той е от рода Поло, поне така твърди и след като прекара тук шест месеца, жаждата за приключения и свобода е също толкова томителна, колкото и зовът на пищна, сладострастна жена, на който човек трудно би устоял. Той копнее да види как платната се издуват от вятъра, когато отплава за нови земи, няма търпение да обърне гръб на Масиаф.

Признавам открито, че щеше да ми бъде по-лесно и приятно без неговите прояви на нетърпение. Същевременно усещам, че Алтаир всеки момент ще направи съобщение.

Затова днес заявих пред Мафео:

— Мафео, ще ти разкажа нещо.

Какви обноски само. Дали наистина сме роднини? Напоследък се съмнявам. Вместо да посрещне новината с очаквания ентусиазъм, мога да се закълна, че го чух да въздиша (или пък не: може би просто се беше задъхал под горещото слънце), преди да се обърне към мен.

— Преди това, Николо, би ли ми казал за какво става въпрос? — рече с досада той.

Представяте ли си?

Нищо.

— Добър въпрос, братко — отвърнах аз и се замислих над въпроса, докато се изкачвахме по омразния склон. Цитаделата над нас е кацнала на носа, обгърната от тъмни сенки, сякаш изсечена във варовиковите скали. Реших, че ми трябва съвършена обстановка, за да разкажа намисленото, а най-подходящото за целта място беше крепостта Масиаф. Внушителен замък с многобройни кули и бойници, заобиколен от проблясващите ленти на реките, той се извисяваше над оживеното селище, най-вълнуващото място в долината Оронтес, истински оазис, райско кътче.

— Бих казал, че става въпрос за знание — уточних най-сетне аз. — Както ти е добре известно, асасини на арабски означава „пазителите“. С други думи, асасините са пазители на тайните, а тайните, които пазят, са за знания, така че, да… — веднага пролича колко съм доволен от себе си, — става въпрос за знание.

— В такъв случай те моля да ме извиниш, но ме чака ангажимент.

— Нима?

— Николо, ще се радвам да си почина малко от обучението си. Нямам желание да се занимавам единствено и само с него.

Ухилих се.

— Нима не искаш да ти разкажа историите, които научих от Върховния учител?