Оливър Боудън: Тайният кръстоносен поход

— Зависи. Не представи нещата достатъчно вълнуващо. Сам казваш, че ставам кръвожаден, когато става въпрос за твоите истории.

— Така е.

Мафео ми се усмихна:

— Прав си, така е.

— Тогава трябва да чуеш и тази. Все пак разказът е за великия Алтаир Ибн-Ла’Ахад. Това е историята на живота, братко. Повярвай ми, наситена е със събития и повечето от тях, ще забележиш с истинско удоволствие, са за кръвопролития.

Вече бяхме поели от отбранителните кули към външната част на крепостта. Минахме под арката, покрай охраната и се заизкачвахме към централната част на замъка. Пред нас се издигаше кулата, в която бяха покоите на Алтаир. Посещавах го там седмици наред и прекарвах с него безкрайни часове, той стоеше отпуснал лакти и длани на стола, разказваше ми историите си, а старческите очи едва се виждаха под качулката. С всеки ден се убеждавах, че има скрита цел, затова ми разказваше спомените си. Поради някаква необяснима за мен причина аз бях избран да ги чуя.

Когато не ми разказваше истории, Алтаир се привеждаше над книгите си, потъваше в спомени, а понякога гледаше през прозореца на кулата си часове наред. Сигурно и сега беше там, помислих си аз, изместих с палец качулката, така че да заслони очите ми и същевременно да вдигна очи към кулата. Видях единствено избелелите от слънцето камъни.

— Да не би да имаме среща с него? — прекъсна мислите ми Мафео.

— Днес нямаме — отвърнах и посочих кулата от дясната ни страна. — Ще се качим горе…

Той се намръщи. Отбранителната кула беше една от най-високите на цитаделата и дотам човек можеше да се качи по високи стълби, на повечето от които им личеше, че имат нужда от поправка. Аз обаче настоях, подпъхнах туниката под колана и поведох Мафео към първото ниво, след това към второто, докато най-сетне се добрахме до върха. Погледнахме надолу към двора. Около нас се бяха ширнали много километри пресечена местност. Реките приличаха на вени, тук и там се гушеха селища. Погледнахме към Масиаф: от крепостта към сградите и пазара в разпрострялото се в низината село, оградата от колове и конюшните.

— Колко високо се намираме? — попита Мафео и ми се стори прежълтял, определено притеснен от брулещия вятър и факта, че земята изглеждаше много, ама много далече.

— Над седемдесет и пет метра — отвърнах. — Достатъчно високо, за да сме сигурни, че асасините са извън обсега на вражеските стрелци и същевременно да обсипваме тях със стрели.

Показах му отворите, които ни заобикаляха от всички страни.

— От зъберите на крепостната стена могат да се мятат скали или да се излива вряло олио върху врага с помощта на тези… — Дървени платформи бяха издадени над бездната и ние се качихме на една от тях, стиснали перилата, за да се наведем и да погледнем надолу. Точно под нас кулата се издигаше от ръба на скалата. В ниското блестеше реката.

Кръвта се оттече от лицето на Мафео и той се отдръпна на сигурно място вътре в кулата. Разсмях се и последвах примера му (тайно мога да призная, че и на мен ми се зави свят и усетих леко гадене).

— Защо дойдохме тук горе? — попита Мафео.

— Тук започва разказът ми — отвърнах. — В много отношения. Оттук стражите видели нашествениците за пръв път.

— Нашественици ли?

— Да, армията на Салах Ал’дин. Той обсадил Масиаф, за да разгроми асасините. Случило се е преди осемдесет години, в жарък августовски ден. Ден почти като днешния…

Стражът на наблюдателницата първо видя птиците.

Армия, тръгнала на поход, привлича лешоядите, първо крилатите, които се спускат над местата, където има нещо за ядене — било то храна, отпадъци или трупове, както конски, така и човешки. След това видя и валмата прах. Накрая на хоризонта се появи разлято черно петно, което бавно пълзеше напред и поглъщаше всичко наоколо. Армията задушава, смазва и съсипва природата, тя е огромен, не, гигантски звяр, който поглъща всичко, което се изпречи на пътя му, и в повечето случаи — както Салах Ал’дин много добре знаеше — щом врагът я зърнеше, беше готов да се предаде.

Само че този път не се получи така. Нямаше как да стане, след като врагът бяха асасините.

За тази кампания сарацинът беше събрал скромна въоръжена десетхилядна армия — пехота, кавалерия и слуги. Надяваше се с тяхна помощ да смаже асасините, които вече бяха направили два опита да му отнемат живота и със сигурност нямаше да допуснат провал за трети път. Намерението му беше да пренесе битката на прага им, затова поведе войската си към планинския район Ан-Нусария, където се издигаха деветте цитадели на асасините.