Теа Бекман: Кръстоносен поход по джинси

— … а това — каза д-р Симиак — е трансмитерът на материя. Долф Веха бе загубил ума и дума и гледаше със страхопочитание огромния апарат, заемащ цялата задна стена на лабораторията. Подът бе покрит с дебели, добре изолирани кабели. Освен това имаше и един висок плот с лампички, копчета, ръчки — и всичко означено с неразбираеми цифри и знаци. Изведнъж Долф почувствува как се смалява пред грамадната машина, с която можеше да се установява връзка с миналото. Той беше единственият син на д-р Веха, приятел на двамата учени, изобретили машината на времето. Месеци наред момчето бе молило да надзърне в лабораторията и ето че сега, през коледната ваканция, беше получило разрешение. Но не бе си и помислило, че трансмитерът на материя може да има такъв величествен вид.

— Това какво е? — попита Долф, сочейки средната част на апарата, която приличаше донякъде на телефонна кабина с дебела изолация на стените и прозрачна врата, висока колкото човешки ръст. Тя не беше направена от обикновено стъкло, а от някаква пластмаса, която според д-р Симиак, била вечна.

— Тук се поставя клетката с предметите, които ще бъдат телепортирани — обясни д-р Кневелтур. Той беше асистент на д-р Симиак.

— А после с нея ли ги връщате?

— Ако имаме късмет.

— Как така късмет?

— Виж какво, момче — захвана д-р Симиак — Ако телепортираме например едно животно в тази клетка, трябва да чакаме най-малко три часа, докато можем да го върнем обратно. Трансмитерът изразходва много енергия, загрява и трябва да се охлажда. През цялото това време клетката с животното стои на едно и също място в миналото а така и трябва, защото машината е нагласена точно на тези координати. Ако междувременно някой измести клетката или ако тя е паднала върху наклонен терен и се е плъзнала леко, тогава при нас не долита нищо друго освен малко пясък и пръст. А опитното животно е изчезнало завинаги.

— Защо правите опити само с животни? Те не могат да разкажат какво са видели в далечното минало, в което са били — логично отбеляза Долф.

— Изобретението ни все още не е излязло от началния си стадий, моето момче. Преди да помислим да телепортираме хора в миналото, трябва да сме сигурни, че не ги излагаме на никакъв риск. А и хората са прекалено тежки.

— Защо да са прекалено тежки?

— Апаратът все още не е надхвърлил шейсет килограмовата граница. Освен това не можем да видим къде попадат животните. Засега нямаме обратна връзка. Затова ако се приземи да кажем в някое блато или насред морето, нашият човек не би могъл да ни се обади по никакъв начин — той е безвъзвратно загубен.

— А най-лошото е — намеси се д-р Кневелтур — че след всеки опит с по-тежки животни, например маймуни, трансмитерът излиза от строя за няколко седмици. Обратният полет изисква такова огромно количество енергия, че се стопяват всички предпазители и в устройството настъпва пълен безпорядък. В такива случаи може да се наложи да го поправяме цели два месеца.

— Добре, добре. А сега машината наред ли е?

— Да. Надявам се след Нова година да започнем работа със специално обучени маймуни, които ще могат да придърпват разни предмети от околността в клетката си.

Долф кимна. Той не откъсваше поглед от кабината и се мъчеше да си представи как ли ще се чувствува човек, ако го затворят вътре, за да го запратят някъде в далечното минало. Изведнъж каза, почти без да иска:

— Аз бих опитал.

Двамата учени го погледнаха изумено. Пред тях стоеше снажно момче, не навършило шестнайсет години, ученик, чийто любим предмет е историята, но все пак дете. И това дете беше казало … Не, не можеше да си го мисли наистина.

Той просто мечтаеше за приключения, като тези които даваха по телевизията: зашеметяващи и недействителни.

— Още нямам шейсет килограма — каза Долф.

— Ти не си с всичкия — извика д-р Симиак.

— Имам очи и уста. Мога да огледам всичко наоколо и след това да ви разкажа какво съм видял — невъзмутимо продължи Долф. Но вече не беше напълно спокоен: сърцето му биеше като лудо.

— Безумие, пълно безумие — мърмореше д-р Кневелтур. Ала гласът му звучеше вече другояче — той се колебаеше!

— Пренасянето е рисковано — каза д-р Симиак, но и неговият глас бе по-дрезгав, отколкото в началото. Колкото повече се противяха учените, толкова по-силно ставаше желанието на Долф да се впусне в тази авантюра.

— Аз ще съм съвършено опитно зайче — започна той — Имам необходимото тегло и чифт добре виждащи очи.