Теа Бекман - Кръстоносен поход по джинси

— Не говорите каквото мислите — отвърна хладнокръвно Долф.

— От всичко на света най-много ви се иска да тръгна.

Това беше самата истина и д-р Симиак не можа да каже нищо повече. Д-р Кневелтур вече стоеше пред плота и натискаше копчетата и ръчките. Все още държейки вратата отворена, д-р Симиак каза с пресипнал глас:

— Добре тогава. Стъпи изцяло върху тази четириъгълна плоча. Ето така. Гледай да не се докосваш до стените. Затвори очи и не мърдай. Имай търпение, сигурно ще минат три минути, докато се натрупа достатъчно енергия… И не забравяй нищо да не докосваш, момче, аз…

— Ясно, хайде вече! — рече Долф и затвори очи. Чу че вратата се хлопна и до него не проникваше никакъв шум повече.

Момчето стоеше неподвижно като статуя, „Я да поброя малко. — каза си той — Три пъти до шейсет. Бавно…“ — и започна да брои. Спокойно и съсредоточено. За да не мисли. За да не загуби нито за секунда сляпата си упоритост. За да не се уплаши, за да не започне да размахва ръце от страх, за да не изпищи — „Трийсет и едно, трийсет и две…“ За кой ли път броеше вече до шейсет, за втори или трети? Какво всъщност правеха двамата мъже. „Четирийсет и пет, четирийсет и шест…“ Зад затворените си клепачи той се опита да различи цифри вместо кръговете, които се въртяха лудо пред очните му ябълки. „Петдесет и осем, петдесет…“ И светът изчезна. Долф усети удар, от който му се зави свят и се разнесе болка но цялото му тяло. Край ушите му се надигнаха шумове, които бавно се засилваха, докато накрая можа да определи произхода им. Вятър в клоните на дърветата. Птичи песни. Долф все още не смееше да мръдне или да отвори очи. Изведнъж той почувствува слънчева топлина върху главата си. Вече не му се виеше свят. Погледна…Беше пристигнал! Но къде?

Долф Веха се намери край един пуст път. От двете страни се издигаха високи склонове, обрасли с дървета, храсти, треви и цветя. Отляво пътят се спускаше надолу към един завой, отдясно вървеше стръмно нагоре и отново свършваше със завой, така че не се виждаше почти нищо от околността. Долф сведе поглед към краката си и откри, че е стъпил върху плосък камък. Всичко бе минало отлично! Изведнъж той пак можеше да мисли, дори се осмели да помръдне. Защото почти не вярваше, че всичко това е истина. А то беше истина. Само че мястото бе друго. Дали и епохата беше различна, това Долф тепърва трябваше да открие. Той хвърли поглед към часовника си. Един и две минути. Дали беше верен? Да… Момчето отново погледна към краката си, прибрани един до друг върху камъка. Как можаха да го изчислят така! Бяха улучили най-добрата възможност: мястото се виждаше отдалеч и лесно можеше да се отбележи. Долф се сети за пастелите, извади ги от джоба си и се наведе. С жълтия, а след това и с черния, описа по един правилен кръг около ходилата си. После ги прибра доволен и направи една крачка. „А сега да внимавам къде вървя — помисли трезво той — че ще трябва навреме да се върна при камъка. Онази голяма бреза също е добър знак, по който ще мога да се ориентирам.“ Беше доста топло и Долф пухтеше в подплатеното си зимно яке. Но не смееше да го съблече, макар че под него носеше дебел сив пуловер. Освен това бе обут в джинси, къси чорапи и тежки зимни обувки. Истинска лудост, защото бе попаднал в средата на лятото. Слънцето сипеше жар върху главата му. Непавираният път, покрит с камъни и прах, блестеше на ярката светлина. „Изглежда съм кацнал в някаква хълмиста местност — помисли си момчето. — Я да видя накъде води този път.“ Той тръгна надолу по склона, а из подметките му се вдигаха облаци прах. Зави и изведнъж пред погледа му се откри долина, в чието дъно се виждаше някакъв град.

— Това трябва да е Монживре — въздъхна Долф — Той е! Той е няма грешка! Макар градът едва да се мержелееше сред маранята, дори от това разстояние си личеше, че в него нямаше модерни сгради. Момчето различи смътно кули и отбранителни валове. Ниско долу, по пътя под него се движеше покрита каруца по посока на портите. Из нивите в долината работеха хора.

— Намирам се в средновековието, по средата на Франция от тринайсети век — убеждаваше се сам Долф, но това не беше за вярване. Той тъкмо се канеше да продължи надолу, когато дочу шум. Зад гърба си, някъде отдалеч. Тропот на коне, викове, врява. Огледа се страхливо, но не забеляза нищо. Завоят скриваше горната част на пътя от погледа му. Виковете и дрънченето на оръжия се засилваха — звукът не беше успокояващ. Дали на път за големия турнир не се бяха срещнали двама вражески настроени рицари и не се бяха нахвърлили един връз друг.