Теа Бекман: Кръстоносен поход по джинси

— Трябва да проверя — измърмори Долф — Само да внимавам да не ме видят. Той побягна назад, готов всеки миг да се шмугне в храстите. Точно зад камъка с нарисувания знак сви в завоя и картината, която се откри пред погледа му, го накара да забрави, че трябва да се крие.

Там се водеше бой и то какъв! Двама конници бяха нападнали един мъж, който явно бе яздил магаре. Сега магарето ревеше в храстите. Мъжът размахваше огромна тояга, крещеше и се зъбеше. Конниците бяха облечени в кафяви дрехи и кожени жилетки, а на главите носеха кожени шлемове. Те определено не бяха рицари, изглеждаха парцаливи и занемарени, а конете им! Отдалеч личеше, че мечовете, които двамата въртяха, бяха ужасно тъпи. Мъжът с магарето се бранеше с кривака и в момента, когато Долф видя боя, той улучи единия от нападателите си в ръката с такъв мощен удар, че мечът му излетя и падна в праха на няколко метра от тях. Но колкото и сърцат да беше странникът, борбата бе неравна. Кръвта на Долф закипя.

— Пладнешки разбойници — изсъска той. Момчето забрави всякаква предпазливост, защото видя, че мъжът с магарето беше на път да загуби битката. Извади, разгневен ножа от колана си и се втурна напред. Точно пред очите му един крак натисна шпорите на коня. Долф замахна, обзет от дива ярост. От пронизителния крясък над главата си разбра, че острието бе минало през панталона на разбойника и пронизало бедрото му. Измъкна веднага ножа и побеснял от гняв, го заби пак, този път доста по-високо. Конят се обърна рязко към него, той отскочи, но въпреки това врагът му го улучи в рамото. Силата на удара бе смекчена от ножа, с който Долф вече беше успял да го намушка, а мечът не успя да разцепи дебелото яке, но рамото и ръката на момчето се разтрепериха. То отново замахна към крака… В този момент другият разбойник се свлече от коня. Мъжът с магарето го бе повалил. Със силно кървящ крак противникът на Долф обърна коня си и го насочи върху него, но момчето отскочи встрани. Разбойникът не успя да овладее животното, за да нападне отново, и продължи да препуска напред, следван от останалия без ездач кон. Другият разбойник все още лежеше на пътя и скимтеше. Последва нов удар и настъпи тишина. Битката беше свършила. Долф се отпусна запъхтян върху изсъхналата трева край пътя, отмахна косите от мокрото си чело и се втренчи слисано в ръката си, държаща окървавения нож. „Много лошо го улучих… нараних човек“ — тази мисъл го прониза. Мъжът с магарето стоеше пред него. Той също дишаше тежко и бършеше потта от лицето си. Каза нещо, но Долф не го разбра, а не се и помъчи да го разбере, тъй като беше много объркан. Сега, след като битката бе отминала, той премисляше всичко. Срамуваше се, плачеше му се дори. Лявото му рамо гореше като огън. Мъжът явно си бе поотдъхнал. Той се запъти да улови магарето си. После завърза животното за едно дърво и се приближи до разбойника, който още лежеше неподвижно напреко на пътя. Ритна го ожесточено. Като видя това, Долф замръзна. Разбойникът беше мъртъв. Убит от страхотната сопа на мъжа с магарето. Момчето се разтрепери. Когато странникът му махна с ръка, той се изправи като вдървен. Опипа лявото си рамо, опасявайки се да не би да има счупване, но то беше здраво. Мъжът хвана разбойника за главата и направи знак на Долф да го поеме за краката. Така двамата завлякоха трупа извън пътя. После се спогледаха и странникът се усмихна. Момчето разбра, че нямаше от какво да се бои. Беше спасило живота му! Впрочем, средновековният човек съвсем не се държеше враждебно. Той отново каза нещо и една дума се стори позната на Долф, тя приличаше на „благодаря“. Мъжът отново отвърза магарето и направи знак на Долф да го последва. Момчето се зарадва, защото да се скиташ сам в този свят явно беше опасно за живота. Ами ако избягалият разбойник бе отишъл да търси помощ или… Вместо да върви направо към града, след неколкостотин метра мъжът сви в една пътека, която ги отведе до зелена поляна върху склона. Оттук се откриваше прекрасен изглед към долината и града в далечината. Около тях птиците пееха с цяло гърло. Над главите им кръжаха ястреби. Въздухът беше топъл, чист, ухаен. Изведнъж Долф се почувствува като във ваканция. Мъжът с магарето извади от торбата си хляб и студено месо и покани Долф да хапне с него. Двамата се разположиха удобно като за пикник. Хлябът беше невероятно вкусен. Долф отхапа от месото и учудено вдигна поглед. Не можеше да определи какво бе то — овче или свинско, но беше … беше страхотно! Друга дума не му идваше наум. Мъжът с магарето също ядеше и не говореше. Забиваше едрите си бели зъби в хляба, късаше парчета месо и от време на време отпиваше по глътка от един кожен мях, а после го подаваше на Долф. Момчето също пиеше. Мехът, изглежда, беше пълен с разредено вино, течността имаше леко кисел вкус и щипеше на езика, но веднага утоляваше жаждата. Рамото му все още се обаждаше, ала болката бе намаляла. Обзе го такова прекрасно настроение, че най-сетне се реши да си съблече якето. Забеляза учудения поглед на странника, който разглеждаше пуловера и джинсите му. Едва сега Долф си даде сметка, че спътникът му е млад човек. Той имаше дълги тъмни коси, красиви кафяви очи и загоряла кожа. Облечен беше в зелена връхна дреха, запасана с кожен колан, от който висеше ножница с къса кама. На краката носеше кафяви ботуши, а край него се търкаляше шапката му. Според Долф видът му бе съвсем хипарски и напомняше ексцентрично облечен студент от Амстердамския университет. Когато приключиха с яденето, мъжът с магарето погледна Долф в очите и посочи собствените си гърди.