Теа Бекман: Кръстоносен поход по джинси

— Леонардо — представи се той — Леонардо Фибоначи да Пиза.

— Пиза ли? — Долф заекваше от учудване. Боеше се, че не е разбрал добре думите. Но спътникът му кимна в знак на съгласие. Момчето забеляза, че и от него очакваха да се представи. А явно трябваше да назове и родното си място. И така, той каза, сочейки се с пръст:

— Рудолф Веха ван Амстелвен. В същото време обаче му стана ясно, че ще си има трудности с езика. Не знаеше френски, да не говорим за франкски! А и по латински не беше светило… Леонардо заговори така бързо, че на Долф свят му се зави. Но изведнъж той осъзна, че това не беше старофренски, а още по-малко италиански. Езикът на мъжа приличаше малко на нидерландски, малко на немски, ала не беше нито единият нито другият…

— По-бавно — извика момчето — Така не те разбирам. Спътникът му го разбра и започна разказа си отначало, но вече говореше бавно, като натъртваше на всяка дума и я подкрепяше с жестове. Долф го слушаше с изострено внимание. Улавяше доста изрази. Та това беше среднонидерландски. „Нещо като средновековен нидерландски — сети се момчето — А като говорят бавно, се разбира почти всичко.“

И действително, той схвана доста неща от словото на Леонардо. Разбра например, че младият мъж е студент, че е следвал две години в Париж, а сега се е запътил към Болоня, за да завърши там учението си. Тръгнал преди няколко седмици и досега нищо не му се било случило, докато преди по-малко от час не го нападнали изневиделица двама пладнешки разбойници с надеждата, че самотният пътник ще бъде лесна плячка. Те не подозирали, че жертвата им ще върти така чевръсто страшната си тояга и че точно на време ще му се притече на помощ този чужденец.

Горе-долу това беше смисълът, който Долф с мъка успя да извлече от разказа на Леонардо. Сега студентът, естествено, очакваше спътникът му също да разправи нещо за себе си. Момчето се изпоти при тази мисъл. Но започна. Опитвайки се да произнася думите по начина, по който ги изговаряше Леонардо, той сьобщи, че е тръгнал за големия турнир на херцог Жан дьо Дампиер в Монживре и посочи с ръка града в далечината.

— Дампиер ли? Монживре? — изуми се Леонардо. Долф кимна и потвърди адреса, като отново посочи трептящия в маранята град.

— Ето го. Монживре.

Леонардо поклати глава.

— Това не е Монживре — проговори той — Това е Спирс.

— Спирс ли? — Долф припряно посочи на север — Тогава е там? Монживре? Леонардо отново поклати решително глава и също посочи на север.

— Там е Вормс.

Долф зяпна. Не беше възможно. Та Вормс бе град в Западна Германия. На Рейн… А Спирс се намираше под него, значи… Той вдигна разтревожено ръка над очите си и дълго се взира в града, който бе обвит от горещината като с пелена, така че неясните му контури едва се различаваха. Но постепенно започна да се убеждава, че вижда църква, издигаща се високо над другите сгради. Стори му се, че дори разпознава формата и. Преди три години беше минал с родителите си през Шпайер на път за Швейцария. В спомените му бе останал един забързан град с много промишлени предприятия, с разкошен мост над Рейн и широки входни магистрали, но най-силно се бе запечатала в съзнанието му внушителната катедрала, част от която датираше от дванайсети век. Нима това беше същата църква? Нима Спирс и Шпайер бяха един и същ град? Но в такъв случай той не се намираше във Франция, а в Германия! Не, това беше невъзможно. Зад града нещо блестеше като широка сребриста панделка, река.

Долф посочи нататък.

— Това Рейн ли е? Леонардо кимна. „О, небеса — помисли си момче то — Значи наистина съм кацнал не където трябва“. Момчето се обърна решително към студента.

— Коя година сме сега?

— 1212. Това беше наред.

— А датата?

— Кой ден от месеца? — Леонардо най-сетне го разбра.

— Свети Ян. Това не говореше нищо на Долф, но той не посмя да разпитва повече, защото видя, че любопитството на спътника му започна да преминава в недоумение.

— Свети Ян — промърмори студентът. Долф нищо не проумяваше. Но реши да пробва още веднъж.

— Кое число от месеца сме?

— Двайсет и четвърто — отвърна Леонардо, учуден, как може Долф да не го знае. Момчето мълчеше. Мислеше. Десет дни разлика! Дали беше сгрешил? Или имаше различие в календара на неговия век и на този? Той реши, щом се върне в своето време, да провери най-прецизно този факт. Неочаквано студентът попита:

— Откъде си? Момчето го разбра.

— От Амстелвен. Леонардо вдигна рамене.

— Намира се в Холандия — поясни Долф.