Оливър Боудън: Тайният кръстоносен поход

И тримата притаиха дъх. Около тях прокапваше вода и Алтаир се вслуша внимателно в мърморенето на свещеника.

Това бе фалшивата християнска набожност на рицарите тамплиери.

Алтаир постави ръка зад гърба си и тръсна китка, за да освободи острието, усети познатото подръпване на пръстения механизъм, който носеше на кутрето. Поддържаше камата в отлично състояние, така че когато я освободеше, шум почти не се чуваше, а и той съобрази едва доловимото изщракване да съвпадне с поредната капка вода, просто за всеки случай.

Кап… кап… щрак.

Протегна ръце напред и острието в лявата му ръка заблестя на пламъка на трепкащата факла, жадно за кръв.

След това Алтаир се притисна към стената на тунела и пристъпи предпазливо напред зад ъгъла, така че да огледа внимателно коленичилия в тунела свещеник. Беше в типичните за тамплиер одежди, което означаваше, че има още като него, пръснати сред руините на храма. Нямаше съмнение, че търсят съкровището си.

Сърцето му ускори ритъма си. Получи се точно както той мислеше, фактът, че градът се намираше под контрола на Салах Ал’дин, нямаше да спре мъжете с червени кръстове на гърдите. И те си имаха работа на хълма. Въпросът беше каква работа. Алтаир възнамеряваше да разбере, но преди това…

Първо трябваше да се погрижи за свещеника.

Приведе се ниско, пристъпи зад коленичилия, който продължаваше да се моли, без дори да подозира, че смъртта му приближава. Алтаир измести тежестта си на предния крак, прегъна леко коляно, вдигна острието, изтеглил ръка назад, готов да нанесе удар.

— Чакай! — изсъска застаналия зад него Малик. — Трябва да има и друг начин… Не е нужно да умира.

Алтаир не му обърна никакво внимание. С един плавен замах прихвана рамото на свещеника с дясната си ръка, а с лявата заби камата отзад във врата между черепа и първия прешлен и по този начин прекъсна гръбнака.

На свещеника не му остана време да извика: смъртта му беше почти мигновена. Почти. Тялото му потръпна от спазъм, изпъна се, но Алтаир го стискаше здраво и усещаше как животът му се оттича, докато притискаше с един пръст каротидната артерия. Тялото се отпусна бавно и Алтаир го положи безшумно на земята, където то остана да лежи сред езерце кръв, което попиваше в пясъка.

Всичко стана бързо и безшумно. Когато Алтаир изтегли острието, забеляза начина, по който го наблюдаваше Малик и притаеното в очите му обвинение. Едва успя да се въздържи и да не се подиграе на слабостта, проявена от Малик. Затова пък Кадар, братът на Малик, дори сега наблюдаваше тялото на свещеника със смесица от почуда и страхопочитание.

— Превъзходно убийство — отбеляза задъхано. — Късметът споходи камата ти.

— Никакъв късмет — похвали се Алтаир, — това е умение. Остани да ме наблюдаваш още известно време и може да научиш нещичко.

Докато говореше, наблюдаваше внимателно Малик и забеляза как очите на асасина заблестяха гневно, завистливо, по всяка вероятност заради уважението, което Кадар засвидетелства на Алтаир.

Както трябваше да се очаква, Малик се обърна към брат си:

— Да, така е. Той ще те научи как да потъпчеш всичко, което ни преподаваше Учителя.

Алтаир се подсмихна презрително:

— Ами ти как щеше да постъпиш на мое място?

— Нямаше да привлека вниманието към нас. Нямаше да отнема живота на невинен човек.

Алтаир въздъхна.

— Не е важно как сме изпълнили задачата, а дали сме я изпълнили.

— Но това не е начинът, по който… — започна Малик.

Той впи поглед в него.

— Моят начин е по-добрият.

В продължение на няколко секунди двамата мъже се гледаха злобно. Дори във влажния, усоен тунел Алтаир забеляза в очите на Малик наглост и презрение. Знаеше, че трябва да внимава с подобни прояви. По всичко личеше, че младият Малик е притаен враг.

Дори да беше решил да измести Алтаир, очевидно Малик беше преценил, че сега не е подходящият момент да направи необходимото.

— Ще огледам напред — заяви той. — Постарай се да не ни посрамваш повече.

Наказанието за това неподчинение трябваше да почака, реши Алтаир, докато Малик се отдалечаваше по тунела към хълма.

Кадар остана загледан след него, след това се обърна към Алтаир:

— Каква е мисията ни? Брат ми не каза нищо, освен че трябвало да съм горд, че съм избран.

Алтаир погледна ентусиазирания младеж.

— Учителя е убеден, че тамплиерите са открили нещо под Храмовия хълм.

— Съкровище ли? — ахна възторжено Кадар.

— Не знам. Според Учителя е важно, иначе нямаше да ме изпрати да го взема.