Оливър Боудън - Тайният кръстоносен поход

Говореше с френски акцент и когато се показа на светлината, тримата забелязаха характерния плащ на Велик магистър.

— Робер дьо Сабле — отбеляза Алтаир. — Мой е.

Малик се обърна гневно към него.

— Не. Задачата ни е да вземем съкровището и да се разправяме с Робер единствено ако се налага.

На Алтаир му омръзна непрекъснатото неподчинение на Малик.

— Той е между нас и кивота — изсъска гневно той. — Струва ми се належащо.

— Бъди дискретен, Алтаир — настоя Малик.

— Искаш да се проявя като страхливец ли? Пред нас е най-големият ни враг и това е шансът ни да се отървем от него.

Малик продължи да настоява:

— Вече наруши два от принципите ни. Сега се каниш да стъпчеш и трети. Не си позволявай да компрометираш Братството.

Най-сетне Алтаир го сряза:

— Аз съм над теб — и като титла, и като умения. Научи се да не поставяш под съмнение действията ми. — След тези думи се обърна, изкачи се бързо по първата стълба до нисък балкон, след това скочи на пода и закрачи самоуверено към групата рицари.

Те видяха приближаването му и се обърнаха към него, сграбчили ефесите на мечовете, стиснали зъби. Алтаир знаеше, че ще го наблюдават, че няма да пропуснат нито едно движение на асасина, който приближаваше. Лицето му беше скрито под качулката, плащът и червеният шарф се стелеха около него, мечът отстрани и ефесите на късите ками се показваха на дясното му рамо. Много добре знаеше, че са завладени от страх.

Той също ги наблюдаваше и преценяваше — кой от тях борави с дясната ръка, кой се бие с лявата, кой е бърз, кой силен. Обърна специално внимание на водача.

Робер дьо Сабле беше най-едрият от тях, най-силният. Главата му беше обръсната, на лицето се бяха врязали бръчки, които свидетелстваха за годините натрупан опит, всяка една допринесла за легендарната му слава на рицар, който притежава нечувани умения с меча, както и забележителна жестокост и безсърдечност — а това бе добре известно на Алтаир. От всички присъстващи мъже този беше най-опасният и трябваше да го неутрализира пръв.

Чу Малик и Кадар да скачат от стълбата и се извърна. Следваха го. Кадар преглътна нервно, очите на Малик блестяха неодобрително. Тамплиерите се напрегнаха още повече, щом видяха новопоявилите се асасини, тъй като силите започваха да се изравняват. Четирима заобиколиха Сабле, всеки застанал нащрек. Въздухът беше зареден със страх и тревожно очакване.

— Тамплиери, на място — провикна се Алтаир, когато се приближи достатъчно до петимата рицари. Обърна се към Дьо Сабле, който го наблюдаваше с тънка усмивка, отпуснал ръце отстрани. По нищо не приличаше на останалите. Беше готов за битка, но напълно спокоен, сякаш присъствието на тримата асасини нямаше никакво значение за него. Алтаир щеше да го накара да плати за тази проява на арогантност. — Не сте единствените дошли със задача тук — добави той.

Двамата мъже се оглеждаха преценяващо. Алтаир премести дясната си ръка, готов да стисне меча си, въпреки че смъртта щеше да споходи врага му от лявата. „Точно така — реши той. — Започни нападение отдясно, нанеси удар отляво. Щом се справиш с Робер дьо Сабле, хората му ще се разбягат и ще оставят асасините да вземат съкровището. После всички ще обсъждат небивалата победа на Алтаир над Великия магистър.“ Малик — този страхливец — щеше да замлъкне завинаги, а брат му отново щеше да ахне в почуда и когато се върнеха в Масиаф, членовете на Ордена щяха да почетат Алтаир; Ал Муалим щеше лично да го поздрави и пътят на Алтаир към поста на майстор асасин и учител щеше да бъде сигурен и безпрепятствен.

Алтаир погледна противника си в очите. Лявата му ръка трепна незабележимо, за да пробва механизма на острието. Беше готов.

— Казвай какво искаш — нареди Дьо Сабле и се усмихна незаинтересовано.

— Кръв — отвърна простичко Алтаир и замахна.

Хвърли се към Дьо Сабле с нечовешка скорост и в същия момент освободи острието, замахна с дясната ръка, но нанесе удар, бърз и смъртоносен като на кобра, с лявата.

Само че Великият магистър на тамплиерите се оказа бърз и много по-хитър, отколкото асасинът беше очаквал. Той с лекота отби атаката, така че Алтаир се скова, неспособен да се движи, и неочаквано — откри този факт с ужас — се оказа безпомощен.

В същия момент осъзна, че е допуснал огромна грешка, фатална грешка. В този момент осъзна също, че не Дьо Сабле се е държал арогантно, ами той. Неочаквано вече не се чувстваше като Алтаир, майстор асасин. Беше слаб и немощен като дете. Най-лошото бе, че се държеше като дете, склонно да се хвали.