Оливър Боудън: Тайният кръстоносен поход

— Учителю — рече Умар, — трябва да помоля за една последна услуга. Погрижи се за Алтаир. Приеми го за свой ученик.

Той кимна:

— Разбира се, Умар. Разбира се.

Всички в цитаделата притихнаха, когато Умар заслиза по стълбите на кулата, след това се спусна по склона, мина под арката и пое към главната порта. Там го пресрещна страж, който пристъпи, за да отвори, и Умар се наведе, за да излезе.

Зад него се разнесе вик:

— Татко! — Чу се топуркане.

Той спря.

— Татко!

Долови страха в гласа на сина си и стисна очи, за да попречи на сълзите да рукнат, докато излизаше навън. Стражът затвори портата след него.

Изтеглиха Ахмад настрани от дръвника и Умар се опита да го погледне окуражително, но той отказа да срещне очите му, докато го извличаха настрани, за да го хвърлят пред портата. Тя се отвори и някой го дръпна вътре. Сграбчиха Умар. Завлякоха го при дръвника и го проснаха на мястото на Ахмад. Той проточи врат и погледна извисилия се над него палач. Зад екзекутора синееше небето.

— Татко! — чу той гласа, който долетя откъм цитаделата, докато блестящото острие се хлъзгаше надолу.

Два дни по-късно под прикритието на нощта Ахмад напусна крепостта. На следващата сутрин, когато откриха, че е изчезнал, някои се запитаха как му е дало сърце да изостави сина си — майка му беше починала от треска преди две години — докато други разправяха, че срамът го задушавал, затова бил принуден да замине.

Истината бе съвсем различна.

20 юни 1257 година

На сутринта ме събуди Мафео. Държа да подчертая, че разтърсваше рамото ми доста грубо. Но пък тази настоятелност беше причинена от интереса, който разказът ми беше събудил у него. Трябваше да бъда доволен.

— И какво? — попита той.

— Какво, какво? — личеше, че съм сънен, но не се и опитах да се прикрия.

— Какво стана с Ахмад?

— Разбрах истината по-късно.

— Хайде, разказвай.

Надигнах се, седнах в леглото и се замислих.

— Най-добре да ти разкажа всичко по същия начин, по който ми беше разказано на мен — заявих най-сетне. — Алтаир може и да е стар, но е сладкодумен разказвач, затова е най-добре да се придържам към историята му. А и онова, което чу вчера, го научих първия път, когато се срещнахме. Случило се е, когато е бил на единайсет.

— Истинска травма за едно дете — отбеляза замислено Мафео. — Ами майката?

— Починала е при раждането.

— Значи Алтаир е останал сираче на единайсет.

— Точно така.

— Какво е станало с него?

— Знаеш какво. Седи си в кулата и…

— Не, питам какво е станало с него след онази случка?

— И тази история ще трябва да почака, братко. Следващия път, когато видях Алтаир, той започна да ми разказва нещо, което се било случило петнайсет години по-късно, в деня, когато се промъквал през тъмните, наситени с влага катакомби под Йерусалим…

Годината беше 1191; бяха изминали повече от три години, откакто Салах Ал’дин и сарацините му бяха превзели Йерусалим. В отговор християните бяха скръцнали със зъби, тропнали с крак и бръкнали дълбоко в джобовете на поданиците си, за да съберат средства за Трети кръстоносен поход и воините им в плетени брони отново поели през Светите земи и обсадили градовете.

Английският крал Ричард, същият, когото наричат Лъвското сърце — колкото храбър, толкова и дързък — наскоро бе превзел Акра, но най-съкровеното му желание беше да стъпи отново в свещения град Йерусалим. А най-святото място в Йерусалим си оставаше Храмовият хълм и руините на Соломоновия храм, към които пълзяха Алтаир, Малик и Кадар.

Движеха се бързо, но безшумно и предпазливо, притиснати съм стените на тунелите, меките им ботуши не оставяха почти никакви следи в пясъка. Алтаир вървеше напред, а Малик и Кадар няколко стъпки зад него, всичките им сетива бяха настроени за онова, което ги заобикаляше. Пулсът им се ускори, когато приближиха хълма. Катакомбите бяха на хиляди години и им личеше; Алтаир забеляза пясъка и прахта, събрали се по нестабилните дървени подпори, докато почвата под краката им беше мека, пясъкът мокър от водата, която капеше непрекъснато отгоре — вероятно от близък водопровод. Въздухът беше наситен с мириса на сяра от напоените с катран фенери по стените на тунела.

Алтаир пръв чу стъпките на свещеника. Така и трябваше. Нали той беше водачът, той беше главният асасин; уменията му бяха по-съвършени, сетивата — по-остри. Той спря. Докосна ухото си, след това вдигна ръка и тримата се заковаха на място, също като призраци в прохода. Когато се озърна назад, другите чакаха командата му. Очите на Кадар блестяха в очакване; Малик беше нащрек, също като човек, който не знае що е милост.