Оливър Боудън: Тайният кръстоносен поход

Може би Салах Ал’дин държеше повече на гениталиите си, отколкото на воденето на дълга, скъпа и изтощителна война срещу враг, чиито интереси много рядко се сблъскваха с неговите. Вероятно бе точно така, защото той си замина.

— Негово височество Салах Ал’дин приема предложението ви за мир — заяви пратеникът.

Застаналият на кулата Ал Муалим погледна развеселено застаналия до него Умар. Отстрани стоеше Фахим, стиснал устни.

— Можем ли да разчитаме на думата му, че орденът ни може да действа, без да се натъква на нови прояви на враждебност? — попита Ал Муалим.

— Докато има интерес, вие имате сигурност.

— Тогава приемам предложението на Негово височество — провикна се доволният Ал Муалим. — Можете да се оттеглите заедно с хората си от Масиаф. Няма да е зле да поправите оградата ни от колове, преди да си заминете.

При тези думи Шихаб вдигна рязко поглед към кулата и макар да бе високо, Ал Муалим забеляза как гневът заблестя в очите му. Шихаб се приведе над шията на жребеца и заговори на пратеника, който го изслуша, кимна, след това сви длани около устата, за да заговори отново на хората на кулата.

— Когато съобщението е било оставено, един от доверените генерали на Салах Ал’дин е бил убит. Негово височество държи да получи обезщетение. Иска главата на виновника.

Усмивката на Ал Муалим се стопи. Застаналият до него Умар се напрегна.

Последва мълчание. Чуваше се единствено пръхтенето на конете. Звучаха птичи песни. Всички тръпнеха в очакване на отговора на Ал Муалим.

— Предайте на султана, че няма да удовлетворя това искане.

Шихаб сви рамене. Наведе се и отново заговори на пратеника, който на свой ред предаде чутото на Ал Муалим.

— Негово превъзходителство държи да ви уведоми, че ако не удовлетворите искането, в Масиаф ще остане военна част, а търпението ни е значително по-голямо от запасите ви. Нима мирното споразумение не означава нищо за вас? Нима ще позволите селяните и хората ви да гладуват? Ще причините всичко това, за да спасите главата на един асасин ли?

— Ще отида — изсъска Умар на Ал Муалим. — Аз допуснах грешката. Редно е да платя.

Ал Муалим не обърна никакво внимание на думите му.

— Няма да жертвам живота на нито един от хората си — провикна се към пратеника.

— Тогава негово превъзходителство съжалява за решението ви и моли да станете свидетели на въпрос, който ще бъде неотложно решен. Открихме в лагера си шпионин и трябва да го екзекутираме.

Ал Муалим притаи дъх, когато сарацините извлякоха напред агента асасин. Зад него двама нубийци пренесоха дръвник и го поставиха на земята пред жребеца на Шихаб.

Шпионинът се казваше Ахмад. Беше пребит. Главата му — окървавена и разранена — се полюшваше на гърдите, докато го блъскаха към дръвника, така че да застане на колене и да го нагласят за екзекуция. Палачът пристъпи напред. Беше турчин, понесъл лъскав ятаган. Подпря го на земята и стисна здраво обсипания със скъпоценни камъни ефес. Двама нубийци държаха ръцете на Ахмад; той изстена и звукът се понесе към слисаните асасини на крепостната кула.

— Нека вашият човек заеме мястото му и ще пощадим живота му, а мирното споразумение ще влезе в сила — провикна се пратеникът. — В противен случай той умира, обсадата започва и хората ви ще гладуват.

Неочаквано Шихаб вдигна глава и извика:

— Нима искаш тази смърт да лежи на съвестта ти, Умар Ибн-Ла’Ахад?

Асасините ахнаха едновременно. Ахмад бе проговорил. Бяха го измъчвали, разбира се. Заради това бе проговорил.

Ал Муалим отпусна рамене.

Умар не можеше да си намери място.

— Нека отида — настоя той пред Ал Муалим. — Моля те, Учителю.

Екзекуторът в ниското се намести. Вдигна меча над главата си с две ръце. Ахмад се опитваше немощно да се отскубне от ръцете, които го притискаха към дръвника. Вратът му беше опънат, готов да посрещне острието. Цареше тишина, чуваше се единствено неговият хленч.

— Последен шанс за асасина — провикна се Шихаб.

Острието заблестя.

— Учителю — продължи да се моли Умар, — нека отида.

Ал Муалим кимна.

— Спрете! — провикна се Умар. Той пристъпи към платформата на кулата и се обърна към Шихаб: — Аз съм Умар Ибн-Ла’Ахад. Моя живот трябва да отнемеш.

Редиците на сарацините се люшнаха от вълнение. Шихаб се усмихна и кимна. Даде знак на екзекутора, който отстъпи и подпря острието на меча на земята.

— Много добре — рече той на Умар. — Ела и заеми мястото си на дръвника.

Умар се обърна към Ал Муалим, който вдигна глава и го погледна със зачервени очи.