Оливър Боудън - Тайният кръстоносен поход

Кадар кимна и щом Алтаир махна с ръка, хукна след брат си и остави Алтаир сам в тунела. Алтаир сведе замислено поглед към тялото на свещеника и ореола от кръв около главата. Малик може и да беше прав. Имаше и други начини да подсигури мълчанието на свещеника — не бе необходимо да го убива. Той обаче го уби, защото…

Защото можеше.

Уби го, защото беше Алтаир Ибн-Ла’Ахад, син на баща асасин, най-умелият от всички в Ордена. Майстор асасин.

Пое напред, стигна до ямите, чиито дълбини бълваха валма дим, и скочи с лекота на първата напречна греда, приземи се като гъвкава котка, дишането му беше равномерно, докато се наслаждаваше на собствената си мощ и атлетизъм.

Оттам скочи на следващата, а след това и на следващата, докато не се добра до мястото, на което го чакаха Малик и Кадар. Без дори да ги погледне, той профуча покрай тях, стъпките му бяха като шепот, едва докосваха пясъка. Пред него се виждаше висока стълба и той я взе наведнъж, изкачи се бързо, безшумно, забави се едва на върха, където спря, ослуша се и подуши въздуха.

След това съвсем бавно вдигна глава и видя, че е попаднал във високо помещение. Точно както очакваше, вътре бе застанал страж с гръб към него, облечен в одеждите на тамплиер — дебело, подплатено палто, което да омекотява ударите по плетената ризница, клин, меч на ханша. Алтаир застина напълно неподвижен, огледа го за момент — и позата му, и отпуснатите рамене. Чудесно. Беше уморен и разсеян. Нямаше да е никак трудно да го накара да замълчи.

Алтаир бавно се надигна от земята, където беше коленичил за момент, успокои дишането си и продължи да оглежда внимателно тамплиера, преди да се шмугне зад него с изпънати, вдигнати ръце — лявата протегната с извити пръсти, дясната готова да се стрелне напред и да го накара да замълчи.

Когато нанесе удара, тръсна китката си, за да освободи острието, което отскочи напред мигновено и той го заби в гърба на стража, а с дясната ръка заглуши напиращия вик на стража.

За секунда двамата останаха в тази зловеща прегръдка и Алтаир усети как последното издихание от вика на жертвата парва дланта му. След това тамплиерът се свлече на земята и Алтаир го отпусна внимателно, и се наведе, за да му затвори очите. Нещастникът беше строго наказан за проявената като страж небрежност, помисли си Алтаир, след като се изправи над трупа и продължи след Малик и Кадар, докато минаваха под зле охраняваната арка.

Преминаха и се озоваха на по-високо ниво в просторното помещение, и за момент Алтаир остана на място, огледа обстановката и се почувства притиснат от неизпитвано досега страхопочитание. Това бяха руините на прословутия Соломонов храм, за които се твърдеше, че са били построени през 960 пр. Хр. от цар Соломон. Ако Алтаир беше прав, сега те гледаха към вътрешния дом, Светая светих на храма. Според ранните писмени сведения за „пресвятото място“ стените били облицовани с кедрово дърво, с гравирани херувими, палмовите дървета и цветята, покрити със злато, но сега вече храмът бе бледа сянка на някогашното пищно величие. Нямаше я ламперията с изящни херувими, нито златният рисунък и той не се усъмни нито за миг, че всичко това е дело на тамплиерите. Дори лишено от пищната позлата, мястото си оставаше свято и макар да не му беше никак приятно, Алтаир се заоглежда изпълнен с почуда.

Спътниците му, застанали зад него, бяха не по-малко поразени.

— Ето там — това трябва да е кивотът — посочи Малик към другия край на помещението.

— Ковчегът на Господния завет — ахна Кадар, когато го видя.

Алтаир беше възвърнал самообладанието си и погледна към другите двама мъже, застанали като глуповати търговци, заслепени от блясъка на евтини дрънкулки. Ковчегът на Господния завет?

— Стига глупости — сряза ги той. — Той не съществува. Само приказка е. — Проследи погледите им и усети, че досегашната сигурност се изпарява. Да, беше очевидно, че сандъкът приличаше на описанията на прословутия кивот. Точно така го описваха пророците: целият в златен обков, със златен капак, украсен с херувими, и халки, в които да бъдат пъхнати прътите, с които да бъде пренесен. Алтаир усети, че в него има нещо. Сандъкът имаше аура…

Откъсна очи от него. По-важни дела изискваха вниманието му, а именно мъжете, които тъкмо влизаха на по-ниското ниво, а ботушите им тропаха по пода, навремето скрит под елхово дърво, сега останал само гол камък. Предводителят на тамплиерите излая заповедите си.

— Искам да бъде изнесен преди изгрев — разпореди се той. Нямаше съмнение, че ставаше въпрос за кивота. — Колкото по-бързо стане наш, толкова по-бързо ще успеем да насочим вниманието си към чакалите в Масиаф.