Оливър Боудън - Тайният кръстоносен поход

Напрегна се и откри, че едва се движи, усети, че французинът го държи с лекота. Усети и болезнен прилив на срам, когато си помисли, че Малик и Кадар го виждат така безпомощен. Пръстите на Дьо Сабле се впиха в гърлото му и той усети как се бори за глътка въздух, докато тамплиерът приближаваше лицето му към своето. Вената на челото му пулсираше.

— Не си наясно в какво се забъркваш, асасин. Ще ти пощадя живота, за да се върнеш при Учителя си и да предадеш, че Светите земи са навеки изгубени за него и хората му. Сега е моментът да бяга, докато има възможност. Останете ли, ще умрете до един.

Алтаир се давеше и хъркаше, зрението му се замъгляваше, той се опитваше да отблъсне безсъзнанието, докато другият го подмяташе с лекота, сякаш бе пеленаче, след което го запокити към задната стена на залата. Алтаир се удари в древния камък и се отплесна към вестибюла от другата страна, където остана да лежи зашеметен за кратко, чу как подпорните греди падат и внушителните колони поддават. Вдигна поглед и забеляза, че входът му към храма е блокиран.

От другата страна чу виковете на Дьо Сабле:

— Воини. На оръжие. Избийте асасините!

Скочи на крака и се втурна с надеждата да открие път навън. Целият гореше от срам и безпомощност, чуваше виковете на Малик и Кадар, докато умираха. Най-сетне наведе глава, обърна се и започна да си проправя път, за да се измъкне от храма и да се върне в Масиаф, за да отнесе новината на Учителя.

Налагаше се да признае, че се е провалил, че той, великият Алтаир, бе опозорил не само себе си, но и Ордена.

Когато най-сетне изпълзя от недрата на Храмовия хълм, навън грееше ярко слънце и Йерусалим жужеше от живот. Никога досега Алтаир не се беше чувствал толкова самотен.

Алтаир пристигна в Масиаф след пет дни изтощителна езда. През това време успя да помисли над провала си и да го анализира. Пристигна пред портата с натежало сърце, един от стражите го пусна и той се насочи към обора.

Слезе от коня и най-сетне усети как стегнатите му мускули се отпускат, предаде юздите на конярчето, а след това спря до кладенеца, за да пийне вода, отначало отпиваше на малки глътки, след това жадно, а накрая се наплиска и с облекчение отми мръсотията от лицето си. Все още усещаше полепналата по тялото му прах по време на пътуването. Плащът висеше натежал от мръсотия и той нямаше търпение да го изпере в искрящите води на Масиаф, в закътаната пещера в скалите.

Единственото му желание в момента беше малко тишина и спокойствие.

Докато вървеше към покрайнините на селото, погледът му беше привлечен нагоре — покрай конюшните и оживения пазар, към виещите се пътеки до укрепленията на цитаделата на асасините. Тук мъжете от Ордена тренираха и живееха под командването на Ал Муалим, чиито покои се намираха в централната византийска кула на крепостта. Често го забелязваха да гледа надолу от прозореца на кулата, потънал в мисли, и Алтаир си го представи как се взира надолу към селото, оживено, обляно в слънце, шумно и многолюдно. Преди десет дни, когато Алтаир заминаваше за Йерусалим с Малик и Кадар, той имаше намерение да се върне като победител, като славен герой.

Никога, дори в най-черните си мисли, не бе предвиждал провал, а ето че…

Един асасин го поздрави, докато вървеше по шарената сянка на пазара и той се стегна, изпъна рамене, вдигна глава и се опита да призове великия асасин, който беше заминал от Масиаф, за да измести глупеца с празни ръце, който се връщаше днес.

Беше Рауф и сърцето на Алтаир се сви още повече — ако това беше възможно, в което се съмняваше. Трябваше ли тъкмо Рауф да го посрещне при завръщането? Та той се прекланяше пред Алтаир като пред бог. Изглежда младият го беше чакал и убиваше времето край оградената чешма. Щом го видя, скочи и се втурна към него, ококорен, нетърпелив, без да забележи колко потиснат беше Алтаир.

— Алтаир, върна се. — Младежът грееше също като кутре, което се радва да го види.

Алтаир кимна бавно. Наблюдаваше как възрастен търговец зад Рауф плиска лице с вода от чешмата, след това поздрави млада жена, понесла ваза, украсена с газели. Тя я постави на ниската стена край водата и двамата се разприказваха, жената говореше развълнувано, жестикулираше. Алтаир им завидя. Завидя и на двамата.

— Радвам се, че се връщаш жив и здрав — продължи Рауф. — Мисията ти беше успешна, нали?

Алтаир не обърна никакво внимание на въпроса, докато наблюдаваше търговеца и жената край чешмата. Беше му трудно да срещне погледа на Рауф.