Оливър Боудън: Братството

— Какво те съветва сърцето?

— Сърцето ме съветва да се отърва от нея. Ала умът…

— Поверили са я на теб… силите, които си срещнал в гробницата — тържествено му припомни Марио. — Не биха я върнали на смъртните без причина.

— Твърде опасно е. Попадне ли отново в погрешни ръце…

Ецио впери мрачно очи в мудната река. Марио го наблюдаваше очаквателно.

Племенникът му вдигна Ябълката в дясната си длан, покрита с ръкавица. Но се подвоуми. Разбираше, че не бива с лека ръка да изхвърля такава скъпоценност, а и думите на чичо му го бяха разколебали. Минерва наистина не би му позволила да вземе Ябълката без причина.

— Решението зависи изцяло от теб — обади се Марио. — Но ако сега ти е неприятно да я пазиш, повери я временно на мен. Ще си я прибереш по-късно, когато се поуспокоиш.

Ецио се поколеба отново, но в същия миг чуха далечен тропот на копита и кучешки лай.

— Кучите синове не се отказват лесно — просъска Марио. — Хайде! Дай ми я!

Ецио въздъхна, но прибра Ябълката в кожената кесия и я подхвърли на Марио, който бързо я пъхна в торбата на седлото.

— А сега — обяви той — трябва да пришпорим кончетата към реката и да я преплуваме. Така проклетите хрътки ще изгубят следата и дори да се досетят да прекосят Тибър, ще ги заблудим в горите отвъд. Хайде! Утре по това време искам да сме в Монтериджони!

— Колко ли бързо ще трябва да яздим?

Марио заби пети в хълбоците на жребеца, който се вдигна на задни крака с разпенена уста.

— Много бързо — отговори. — Защото отсега нататък ще мерим сили не само с Родриго, но и с дъщеря му и сина му — Чезаре и Лукреция.

— А те са…?

— Най-опасните хора, които някога си срещал.

Следобед на другия ден върху хълма на хоризонта се появи укрепеният град Монтериджони, над който се извисяваше крепостта на Марио. Придвижиха се по-бързо от предвиденото и сега забавиха ход, за да щадят конете.

— … и тогава Минерва ми разказа за слънцето — обясняваше Ецио, — спомена за бедствие, настъпило преди много години, и ме предупреди за ново…

— Но в неопределено бъдеще, нали? — попита Марио. — Значи не бива да се боим.

— Да — отвърна Ецио. — Чудя се колко ли работа още ни чака. — Млъкна замислено. — Може би скоро ще я довършим.

— Дотегна ли ти?

Ецио понечи да отговори, но го прекъсна взрив — топовен залп откъм града. Той извади сабята си и се надигна върху седлото да огледа бойниците.

— Няма страшно — засмя се гръмогласно Марио. — Само тренират. Усъвършенствахме арсенала и инсталирахме нови топове по стените. Упражняваме се всеки ден.

— Стига да не стрелят по нас…

— Не бой се — повтори Марио. — Вярно е, че момчетата ми още не са шлифовали мерника си, но няма да открият огън по шефа си!

Скоро пресякоха отворената главна порта на града и поеха по централната улица, отвеждаща към крепостта. От двете страни на пътя се трупаха хора, които оглеждаха Ецио със смесица от уважение, възторг и топлота.

— Добре дошъл, Ецио! — извика една жена.

— Grazie, Madonna — усмихна й се Ецио и кимна леко.

— Три пъти „ура“ за Ецио! — проехтя детски глас.

— Buongiorno, fratellino 2 2 Добър ден, братче! (ит.) — Б.ред. ! — каза му Ецио. Обърна се към Марио и добави: — Приятно е да се завърнеш у дома.

— Май се радват повече на теб, отколкото на мен — отвърна Марио, но по лицето му грееше усмивка и всъщност мнозина — особено по-възрастните му съграждани — го поздравяваха с възторжени възгласи.

— С нетърпение очаквам да видя отново семейното имение — каза Ецио. — Отдавна не съм бил тук.

— Наистина! А има и двамина, които с трепет предвкусват срещата с теб.

— Кои са те?

— Не се ли досещаш? Едва ли си толкова погълнат от дълга към Братството!

— Разбира се. Имаш предвид мама и сестра ми. Как са те?

— Е, сестра ти прие тежко смъртта на съпруга си, но времето лекува повечето рани и смятам, че сега тя се чувства много по-добре. Ето я и нея!

Навлязоха в двора на укрепеното имение на Марио и щом скочиха от конете, Клаудия — сестрата на Ецио — се появи на горната площадка на мраморното стълбище, отвеждащо към главния вход. Спусна се стремглаво и се хвърли в ръцете на брат си.

— Братко! — извика и го прегърна. — Завръщането ти у дома е най-прекрасният подарък за рождения ми ден!

— Скъпа Клаудия — притиснал Ецио, — радвам се, че съм си у дома. Как е мама?

— Добре, слава Богу. Изгаря от нетърпение да те види. Място не можем да си намерим, откакто разбрахме, че се прибираш. А славата ти, както винаги, те изпревари.