Тери Гудкайнд: Кръвта на братството

Шестте жени се събудиха едновременно и пронизителните им писъци изпълниха претъпканата каюта. В тъмнината Сестра Улиция чуваше как останалите се мъчат да си поемат дъх. Тя преглътна, опитвайки се да успокои собственото си учестено дишане, и подскочи от внезапна остра болка в гърлото. Усети нещо мокро да се стича по клепачите й, но устните й бяха толкова сухи, че трябваше да ги оближе от страх, че ще се напукат и ще закървят.

Някой блъскаше по вратата. Виковете сякаш идваха някъде много отдалеч, тя ги чуваше като неясен тътен в главата си. Не се и опита да долови думите и значението им. Мъжът отвън не я интересуваше.

Повдигайки трепереща ръка към непрогледната тъмнина наоколо, тя освободи своя Хан — същността на живота и духа, — и насочи кълбо топлина към газената лампа, която знаеше, че виси на долната подпора. Фитилът покорно се запали и над него се изви ивица черен дим, която се заклати с плавното полюшване на лампата, следваща ритъма на кораба.

Останалите жени, всичките голи като нея, също бяха седнали изправени на местата си, с очи, втренчени в слабата жълта светлинка, сякаш търсеха от нея спасение или може би потвърждение, че все още са живи, че светлината все още съществува. При вида на пламъчето по бузата на Улиция се изтърколи сълза. Тъмнината беше всепоглъщаща, сякаш огромно парче влажна, черна земя се бе стоварило на плещите й.

Завивките й бяха подгизнали и студени от пот, но дори и без потта всичко наоколо бе вечно мокро от соления въздух. На всичко отгоре от време на време върху палубата се изливаше по някоя огромна вълна и водата проникваше навсякъде в кораба. Улиция вече не помнеше какво е да усещаш до тялото си сухи дрехи или чаршафи. Мразеше този кораб, неговата нескончаема влага, отвратителните му миризми и постоянното клатене и люлеене, от което коремът й се преобръщаше. Но добре поне, че бе жива, за да може да мрази кораба. Поободрена, тя отново преглътна вкуса на жлъчка.

Потопи пръсти в топлата течност над клепачите си и протегна ръка напред към светлината. Видя капчици искряща кръв. Сякаш придобили смелост от нейния пример, някои от другите Сестри внимателно направиха същото. Всички имаха кървави драскотини по клепачите, веждите и бузите, причинени от отчаяните — но все пак успешни — опити да отворят очите си, да се събудят, да се изтръгнат от лапите на съня, който не беше сън.

Улиция се опита да прочисти съзнанието си. Сигурно е било най-обикновен кошмар.

Насили се да извърне поглед от пламъка към другите жени. Сестра Тови се беше свила на долната койка отсреща, обръчът тлъстина бе увиснал около кръста й сякаш в унисон с тъжното изражение на сбръчканото й лице, обърнато към лампата.

Обикновено безупречната къдрава сребриста коса на Сестра Сесилия бе в пълен безпорядък, на мястото на вечната й усмивка се бе настанила безкръвна маска от ужас. Тя също не сваляше очи от лампата, седейки срещу Тови. Улиция се наведе леко напред и погледна нагоре. Сестра Армина, не толкова възрастна като Тови и Сесилия, но горе-долу на годините на Улиция и все още привлекателна, изглеждаше съсипана. Тя, обикновено спокойна и уравновесена, изтри кръвта от клепачите си с треперещи ръце.

От другата страна на пътеката, на койката над Тови и Сесилия, седяха двете най-млади Сестри, които по принцип се владееха по-добре от всички останали. Гладката кожа на Сестра Ничи бе обезобразена на бузите от грозни драскотини. Кичури руса коса бяха залепнали от сълзите, потта и кръвта по лицето й. Сестра Мериса, също толкова красива, притискаше одеяло до голата си гръд, но не от срам, а от невъобразим ужас. Дългата й тъмна коса бе сплъстена и в пълен безпорядък.

Останалите Сестри бяха по-възрастни и богатият опит им помагаше да контролират силата и способностите си. При Ничи и Мериса не беше така. Те притежаваха редки, вродени, тъмни таланти, които никакъв опит не би могъл да управлява. Много по-проницателни, отколкото е нормално за възрастта им, те не се оставяха да бъдат подлъгани от нежните усмивки и топли чувства на Сесилия и Тови. Но колкото и да бяха млади и самоуверени, и двете бяха наясно, че Сесилия, Тови, Армина и особено Улиция можеха, стига да поискат, да ги раздробят на парчета и да ги разхвърлят къс по къс. Това, разбира се, не сваляше цената на талантите им. Изобщо те бяха две от най-забележителните жени, които са се раждали на света. Качеството, което бе надделяло, за да ги избере Пазителят, бе тяхната решителност и непоколебимост.