Тери Гудкайнд - Камъкът на сълзите

Рейчъл притисна куклата още по-силно до гърдите си и втренчи поглед в тъмното нещо, което я наблюдаваше от храстите. Или поне й се беше сторило, че я наблюдава. Не бе съвсем сигурна, защото очите, които като че ли я гледаха, се сливаха с останалата част на тъмната фигура и тя ги зърваше за миг само когато върху тях попадаше по някой лъч светлина; тогава те проблясваха като златисти пламъчета.

Рейчъл бе виждала доста горски животни: зайци, еноти, катерици и какви ли не още, но това тук изглеждаше доста по-голямо. Колкото нея, а може би дори още по-голямо! Мечките са тъмни на цвят, може би е мечка?

Обаче сега тя не се намираше в гората, а в градината на Двореца. И тъй като никога преди не бе стъпвала на подобно място, нямаше представа дали там живеят същите животни. Добре поне, че Чейс беше с нея. Иначе сигурно би умряла от страх. Рейчъл знаеше, че с него е в безопасност. Чейс бе най-смелият мъж, когото познаваше. И все пак като че ли малко се боеше. Чейс винаги казваше, че тя е най-храброто момиченце на света и Рейчъл не искаше той да си помисли, че се е уплашила от някакъв си заек.

Може би наистина беше точно това — голям заек, изкачил се на камък. Или нещо подобно. Но зайците имат дълги уши. А може пък наистина да е мечка? Тя лапна крачето на куклата си.

Плъзна поглед надолу по пътеката, през красивите цветни парцели, оградени с ниски, потънали в увивни растения огради, през зелените поляни, чак до там, където бяха застанали Чейс и магьосникът Зед, увлечени в разговор. До тях се виждаше каменна маса, върху която бяха подредени трите кутии. Двамата ги гледаха и умуваха какво да ги правят. Рейчъл се радваше, че отвратителният Мрачен Рал не успя да се добере до кутиите и че никога повече нямаше да убива хора.

Тя извърна глава, за да види дали черното нещо в храстите не се е приближило до нея. Но него го нямаше. Внимателно се огледа наоколо, но от тъмната фигура нямаше и следа.

— Къде ли се е дянал, а, Сара? — прошепна детето.

Куклата не й отговори. Рейчъл захапа крачето й по-силно и се запъти към граничния надзирател. Краката й искаха да хукнат натам, но тя не можеше да си позволи Чейс да я помисли за страхлива, затова положи всички усилия да ги удържи. Нали за него тя бе най-храброто момиченце на света. Това й вдъхваше смелост. Хвърли поглед през рамо, без да спира, и огледа още веднъж пътеката зад себе си, но отново не видя и следа от тъмното нещо. Може би то живееше в бърлога и сега се бе прибрало в нея? Рейчъл едва се сдържаше да не хукне с всички сили.

Когато стигна до Чейс, вдигна ръчички и го стисна здраво за крака. Той разговаряше със Зед, а тя знаеше, че не е прилично да прекъсваш чужд разговор. Затова реши да изчака и отново загриза крачето на Сара.

— Какво ще стане, ако просто затвориш капака? — попита Чейс.

— Всичко е възможно! — Зед вдигна нагоре тънките си като вейки ръце. Вълнистата му бяла коса бе прилежно сресана надолу, но въпреки това тук-там стърчеше по някой друг кичур. — Не мога да кажа нищо със сигурност. Това, че знам какво представляват кутиите на Орден, не означава, че имам представа какво трябва да се направи с тях сега, след като Мрачният Рал отвори едната от тях. И си получи заслуженото — магията на Орден го уби. Но в същото време тази магия може да унищожи целия свят! Може да убие и мен! Или дори да стори нещо още по-лошо!

Чейс въздъхна.

— Добре, но, от друга страна, не можем просто да ги оставим така, нали? Трябва да направим нещо?

Магьосникът се намръщи и замислено погледна кутиите. След като тишината се проточи повече от минута, Рейчъл прецени, че моментът е настъпил, и дръпна Чейс за ръкава. Той я погледна.

— Чейс…

— Чейс? Нали знаеш правилата? — Той сложи ръце на хълбоците си и извърна глава, опитвайки се да придобие строг вид. Вместо да се уплаши, Рейчъл се разсмя. — Ти си моя дъщеря само от няколко седмици, а вече нарушаваш правилата. Казах ти вече, че трябва да ме наричаш „татко“. На нито едно от моите деца не е позволено да ме нарича „Чейс“. Ясно?