Тери Гудкайнд - Камъкът на сълзите

Зед продължи да върви заднишком, докато съществото го наблюдаваше с мигащи, объркани очи.

„Сега е моментът, мислеше си той, докато не се движи.“

Зед се съсредоточи и започна да нагнетява около себе си въздух, превръщайки го в плътна маса. Толкова плътна, че да може да повдигне тежката метална врата. Беше изморен; всичко това му струваше доста усилия. Започна да избутва въздушната стена към вратата, която се повдигна и се стовари върху съществото. В коридора се вдигна облак прах. Повалено на земята, съществото нададе вой. Зед се запита дали вие от болка или от гняв.

Тежката метална врата се надигна, разхвърчаха се парчета дърво и метал. Съществото я държеше с една ръка във въздуха и се хилеше. Около врата му все още се виждаха разкъсаните стъбла на лианата, която го бе овързала отвън в градината.

— По дяволите! — промърмори Зед. — Нищо на тоя свят не се постига лесно.

Той продължи да върви заднишком. Съществото пусна вратата и тя се стовари на земята. Тръгна след тях. Явно беше започнало да схваща, че хората, които вървят, и онези, които тичат или стоят на едно място, са едни и същи. Този свят му беше непознат. Зед трябваше да измисли нещо, преди да е научило още за него. Само да не беше толкова изморен!

Чейс заслиза по едно широко мраморно стълбище. Зед го последва с бърза крачка. Ако беше сигурен, че съществото не преследва Чейс или Рейчъл, би тръгнал в друга посока, отклонявайки по този начин опасността далеч от тях. Но то можеше да си е избрало точно тях. А Зед не искаше да оставя Чейс сам срещу него.

По стълбището се зададоха мъж и жена в дълги бели роби. Чейс се опита да ги върне обратно, но те не го послушаха.

— Продължавайте да вървите! — изкрещя им Зед. — Не тичайте! Връщайте се обратно или сте мъртви!

Те го изгледаха с недоумение.

Съществото се приближаваше към стълбището, чуваше се потропването и стърженето на ноктите му по мраморния под. Учестеното му дишане и неизменният отвратителен, късащ нервите смях отекваха в ушите на Зед.

Мъжът и жената забелязаха тъмното нещо и се вцепениха, сините им очи се ококориха. Зед ги настигна и ги накара да се върнат обратно. Двамата едновременно хукнаха надолу през глава, прескачайки през три стъпала. Зад тях се развяха русите коси и белите им роби.

— Не тичайте! — изкрещяха едновременно Зед и Чейс.

Съществото, привлечено от внезапното движение, се изправи на задните си крака. Изкиска се зловещо и се спусна към стълбището. Магьосникът се опита да го спре с въздушна топка, която го уцели в гърдите и го накара да отскочи крачка назад. Но това го забави само за миг и изобщо не го впечатли. То надзърна между перилата от дялан камък в горния край и забеляза тичащите надолу хора.

Без да престава да се кикоти, прескочи перилата и се озова на пет-шест метра от бягащите бели фигури. Чейс светкавично притисна главата на Рейчъл към рамото си и тръгна обратно нагоре. Беше наясно какво ще последва, но не можеше да направи нищо.

Зед ги чакаше горе.

— Побързай, докато вниманието му е насочено другаде!

Последва кратка схватка и също толкова кратки писъци. Из стълбището отекна ужасният смях. По белия мрамор плисна кръв, която едва не опръска бягащия нагоре Чейс. Рейчъл бе заровила лице в рамото му и го стискаше здраво за врата, но не издаде нито звук.

Зед беше силно впечатлен от нея. Той никога не беше виждал толкова малко момиченце, което така добре да използва мозъка си. Тя беше умна. Умна и смела. Сега вече разбираше защо Гилер я беше използвал, за да скрие последната кутия на Орден от Мрачния Рал. Ето така постъпват магьосниците, помисли си Зед, използват хората, за да си свършат работата.

Тримата се затичаха по коридора, но щом съществото се появи на площадката в горния край на стълбището, забавиха крачка и отново тръгнаха заднишком. То се ухили и пред тях се показаха два реда окървавени зъби; в безсмъртните му черни очи за миг попадна лъч слънчева светлина, прокраднал се през високия тесен прозорец на тавана, и те проблеснаха в златисто. Съществото примигна срещу светлината, облиза кръвта от ноктите си и се спусна след тях. Те забързаха надолу по следващото стълбище. То ги последва, като от време на време се спираше и се оглеждаше объркано, очевидно разколебано дали преследва точно тях.

С едната си ръка Чейс носеше Рейчъл, а в другата стискаше меча си. Зед гледаше да върви между тях и съществото, което се катереше по стените, дращейки с нокти по гладките камъни, раздираше окачените по тях пана и не преставаше да ги следва.