Оливър Боудън: Прозрение

Пътникът грабна падналата алебарда, която преди миг едва не го уби, и я размаха във въздуха, разрязвайки ръцете на друг нападател. Те излетяха с пръсти, събрани сякаш за молитва. Кръв като червена дъга се изви зад тях.

Това ги разколеба за момент, но тези мъже бяха виждали и по-лоши гледки и пътникът се порадва само на мимолетен отдих, преди враговете му да връхлетят отново. Той замахна с алебардата и заби острието й дълбоко във врата на войника, който се беше спуснал пръв към него. Пътникът пусна дръжката и прибра и другата си тайна кама, за да освободи ръце и да спре сержанта с широк меч. Блъсна го силно към подчинените му и му отне меча. Пробва тежестта му, усети как мускулите му се напрягат, когато улови дръжката с две ръце и го вдигна точно навреме, за да разцепи шлема на друг войник с алебарда, нападнал го отляво в гръб с надеждата да остане незабелязан.

Мечът беше добър. По-добър за такава битка от лекия ятаган, с който се бе сдобил по време на пътуването, или от тайните остриета за близък бой. Те не го бяха предавали никога.

От крепостта заприиждаха още мъже. Колцина щяха да са нужни да сломят този самотен воин? Те връхлетяха като рояк оси, но той се въртеше и подскачаше, за да ги обърка. Опита се да се освободи от пресата им, прехвърляйки се през гърба на един войник. Запази равновесие, приклекна и отби саблен удар с твърдия метален щит върху лявата си китка. Обърна се и заби собствения си меч в ребрата на противника.

В този момент настъпи мигновено затишие. Защо? Пътникът спря и си пое дъх. Навремето не му се налагаше да си поема дъх. Вдигна очи. Все още го обграждаше море от сиви ризници.

Ала сред тях пътникът ненадейно съзря друг мъж.

Друг мъж. Крачеше между тях. Незабележим, спокоен. Млад мъж в бели дрехи. В мантия като тази на пътника, със същата качулка върху главата — със заострен край, извит като орлов клюн. Устните на пътника се разтвориха в почуда. Възцари се тишина. Само младият мъж нарушаваше покоя. Крачеше сигурно, спокойно, невъзмутимо.

Прекосяваше бойното поле, сякаш е житна нива, сякаш е недосегаем. Същата катарама ли закопчаваше мантията му? Същата като неговата? Със същия отличителен знак, запечатан в съзнанието на пътника и белязал живота му вече трийсет години — неотменимо, както когато, много отдавна, жигосаха безименния му пръст. Пътникът примигна и когато отвори очи, видението — ако беше видение — изчезна и шумът, миризмите и опасността се завърнаха около него, все по-близо. Беше приклещен във вражески обръч. Не можеше нито да го надвие, нито да побегне.

Но някак си сега не се чувстваше толкова самотен.

Нямаше време за размисли. Те връхлитаха по-напористо, уплашени, но и разярени. Ударите валяха като градушка, твърде многобройни, за да ги отблъсне. Пътникът се биеше неуморимо, свали още петима, десетима. Но срещу него се беше изправила хилядоглава хидра. Огромен войник с меч се втурна насреща му, размахал десеткилограмовото си острие. Той вдигна лявата си ръка да го отблъсне с щита и същевременно захвърли тежката си сабя, за да пусне в действие скритата кама. Ала сполуката се усмихна на нападателя му. Щитът отклони меча му, но той се оказа твърде могъщ, плъзна се към лявата китка на пътника, закачи скритото острие и го сряза. В същия момент пътникът залитна, препъна се в скален къс и си навехна глезена. Не успя да запази равновесие и падна по лице върху каменистата земя. И остана там.

Над него човешкият обръч се затегна. Войниците приближаваха, насочили алебарди към жертвата си. Напрежението и уплахата все още ги възпираха да тържествуват. Ала върховете на пиките им опряха в гърба му. Едно движение и щеше да е мъртъв.

А той още не беше готов да срещне смъртта.

Стъпки стържеха върху камъните. Приближаваше мъж. Пътникът извърна леко глава и видя гологлавия капитан, застанал над него. Белегът личеше ясно по лицето му. Той се приведе и пътникът долови дъха му.

Капитанът отметна качулката на пътника да погледне чертите му. Усмихна се, когато очакванията му се потвърдиха.

— О, менторът пристигна! Ецио Аудиторе да фиренце. Чакахме те, както несъмнено си разбрал. Сигурно си изненадан да видиш някогашната крепост на Братството в наши ръце. Така беше писано. Въпреки всичките ти усилия ние сме орисани да победим.

Той се изправи, обърна се към войниците около Ецио — двеста, ни повече, ни по-малко — и им нареди отсечено:

— Отведете го в килията в кулата. Първо го оковете. Здраво!