Лорън Оливър - Делириум

И поглеждам назад.

Алекс е все още от другата страна на оградата, зад стената от дим и огън. Не е помръднал и сантиметър, след като скочихме от мотора, дори не се е опитал.

Неочаквано си спомням какво отговорих, когато ме попитаха за „Ромео и Жулиета“ на първото оценяване. Тогава успях да измисля една-единствена дума: красиво. Исках да обясня. Исках да кажа нещо за саможертвата.

Тениската на Алекс е червена и в първия момент решавам, че е игра на светлината, но после разбирам, че е напоена с кръв. Тя се лее от гърдите и оцветява фланелката му, както синьото оцветява небето, докато слънцето носи новия ден на лъчите си. Отзад има цяла армия от хора хлебарки, всички тичат към него с насочени пушки. Охранителите също приближават, заграждат го от двете страни, сякаш искат да го разкъсат на две, точно през сърцето. Хеликоптерът го държи между прожекторите си. Той стои, бял, спокоен, със замръзнала усмивка и аз съм сигурна, че никога не съм виждала нещо по-красиво от тази картина.

Алекс ме гледа през дима и оградата. Не сваля поглед от мен. Косата му е като корона от листа, тръни и пламъци. Очите му са пълни със светлина, повече светлина, отколкото има във всеки град в света, повече, отколкото бихме могли да произведем за милион години.

Той отваря уста и произнася последната си дума, последната, която ще чуя от него:

„Бягай!“

Хората хлебарки се нахвърлят върху него като лешояди и го разкъсват с ръце и със зъби.

Не знам колко време бягам. Часове, а може би дни.

Алекс ми каза да бягам. И аз бягам.

Трябва да ме разберете. Аз не съм нищо специално. Аз съм просто едно момиче. Висока съм един и петдесет и шест и мога да ви уверя, че във всяко отношение съм абсолютно невзрачна.

Но си имам тайна. Може да изградите стени до небето, но аз пак ще намеря начин да прелетя през тях. Може да се опитате да ме приковете към леглото с хиляди ръце, но аз пак ще се бунтувам. Там има много като мен, повече, отколкото си мислите. Ние сме хората, които продължават да вярват; които отказват да се предадат и живеят в един свят без степи, хора, които обичат чрез омразата, чрез отказа, чрез надеждата. И без страх.

Обичам ви. Помнете, те не могат да ни го отнемат!

Благодаря на моята удивително търпелива редакторка Розмари Броснан, която е мой съветник, мой терапевт и моята дясна ръка. Благодаря и на всички приятели: на Елиз Маршал, изключителен публицист, за нейната огромна подкрепа; на най-добрия литературен агент на света, Стивън Барбара, че ме изтърпя (не знам как успя); на всички от „Фондри Литерари плус Мидия“ и особено на Хана Гордън и на Стефани Абоу; на Диърдри Фултън, че ме прие в дома си за цяло едно лято, докато правех проучвания за книгата си; на „Арабика кофи Хауз“ в Портланд, Мейн, за прекрасното кафе, за сандвичите и информацията, която ми дадоха за електричеството; на Алисън Джоунс, за ентусиазма й, за подкрепата, разбирането и за разпространението на „Моят свети Валентин“, тя беше единствената в Уилямсбърг, Вирджиния; на всички приятели блогъри и фенове, защото придават смисъл на работата ми; на моето семейство, за любовта му; и разбира се, на моите приятели, които са второто ми семейство.