Лорън Оливър - Делириум

Изведнъж в края на улицата сякаш от нищото се материализират две полицейски коли и блокират пътя ни. Десетки регулатори и полицаи се изливат на платното с разкривени от крясъци и викове лица. Гласовете им гръмват през техните ужасни радиоапарати и мегафони.

— Спри! Спри или ще стрелям!

— Дръж се! — крещи Алекс и аз усещам стягането на мускулите му под пръстите си. В последната секунда той извива предницата наляво, качва мотора на тротоара и завива по друга странична уличка, отърквайки метала в тухлена сграда. Десният ми крак се удря в стената и аз изписквам. Кожата по кокалчето ми изчезва и аз изтръпвам от пулсиращата болка, докато се носим по инерция напред. След миг той поема контрол над мотоциклета и ние отново летим. Вече сме в дъното на уличката, когато зад нас се появяват две патрулни коли. След тях има още и още.

Движим се толкова бързо, че ръцете ми треперят, докато ги стискам около Алекс. И изведнъж се успокоявам. Виждам с пълна яснота, че няма да успеем. И двамата ще умрем днес, ще ни прострелят, ще се пребием някъде или ще експлодираме сред пламъци и разтопен метал, и когато ни погребват, телата ни ще са споени от метала и няма да могат да ни разделят. Части от него ще останат с мен, мои части ще отидат с него. Странно, но мисълта за смъртта не ме разстройва. Готова съм да се предам, готова съм да поеми последния си дъх притисната в него, докато гърдите, дробовете и ребрата му се движат в синхрон с моите.

Но Алекс няма намерение да се предава. Свива по най-тясната уличка, която се изпречва пред погледа му, и в опита си да ни последват, две от колите зад нас се сблъскват, блокират входа и цялата автомобилна колона спира. Писват клаксони. Остра миризма на дим и изгоряла гума насълзява очите ми, но след миг виждам, че отново летим, този път по „Франклин“.

Хорът на сирените в далечината става по-мощен: целият град е по петите ни.

Най-после заливът се открива пред нас — тих, спокоен и сивкав, като стъкло. Краищата на небето горят с розови и жълти пламъци. Алекс завива по страничния път и зъбите ми започват да тракат, докато подскачаме по старата разнебитена настилка, червата ми се качват в гърлото всеки път, когато минаваме през дупка. Вече сме близо. Сирените зад нас бръмчат като ято стършели. Ако успеем да минем през постовете, ако прескочим оградата…

Един хеликоптер увисва във въздуха над нас като огромно насекомо. Светлините му шарят по тъмния път, звукът от перките му е оглушителен, разбива въздуха на парчета.

Чува се силен като изстрел глас:

— В името на американското правителство ви заповядвам да спрете на място и да се предадете!

Отдясно се появяват туфи висока и пожълтяла от слънцето трева. Вече сме в залива. Алекс извежда мотора от пътя и цепи направо през блатата. Не кара, а се пързаля надолу, диагонално на граничната ограда. Прахта пълни устата и очите ми, задушава ме и аз кашлям в гърба на Алекс, усещайки движението на мускулите му. Събудено само наполовина, слънцето в далечината прилича на полуотворено око.

Вляво от нас се показва Турският мост, черен като скелет в утринния здрач. Лампите над пограничните постове пред нас все още светят. Дори и от това разстояние ми изглеждат спокойни и весели, като окачени хартиени фенери, толкова тънки, че можеш да ги счупиш с един удар. Зад тях са оградата, малката горичка и свободата. Толкова сме близо! Само да имахме още малко време…

Нещо профучава край нас и избухва в нощта; прахта се вдига във въздуха и образува арка над главите ни. Отново стрелят, този път от хеликоптера.

— На място! Слезте от мотора и сложете ръце на главата си!

Патрулките са тук, на пътя, който обикаля заливчето, и стават все повече, гумите им скърцат, когато спират, полицаите се втурват по тревата към блатото, стотици и стотици — никога не съм виждала толкова наведнъж — тъмни, нечовешки фигури, като стадо хлебарки.

И отново сме нагоре по тясната ивица трева, разделяща водата от стария разбит път и караулките, лавираме между храстите с такава бързина, че клоните им жилят краката и ръцете ни.

Изведнъж Алекс спира. Блъскам се в него, прехапвам език и усещам кръвта да пълни устата ми. Прожекторите от хеликоптера над нас продължават да шарят, търсят ни и ни намират, лъчите се насочват към нас. Алекс се предава, вдига ръце над главата си, слиза от мотора и се обръща към мен. Лицето му е неразгадаемо на неестествено ярката светлина, прилича на издялано от бял камък.

— Какво правиш? — надвиквам аз шума от хеликоптера, воя на сирените и вечния стон на океана. Водата се връща към брега с оня по-мощен от всеки друг звук, превръщащ всичко в прах. — Все още можем да го направим.