Оливър Боудън - Възмездие

В този момент ме обзе странно и не съвсем приятно чувство — че някъде съществува представа за „нормалното“, а ние, семейство Кенуей, не отговаряме на критериите.

Навярно собственикът на окото долови нещо в гласа ми, защото добави припряно:

— Съжалявам, съжалявам, ако те обидих. Просто съм любопитен, това е. Носят се слухове и е много вълнуващо, ако са верни…

— Какви слухове?

— Ще ме помислиш за глупак.

Събрал смелост, аз приближих до пролуката и го погледнах — око срещу око.

— Какво казват хората за татко? — попитах.

Той примигна.

— Казват, че бил…

Ненадейно нещо прошумоля зад гърба му и чух гневен мъжки глас да вика:

— Томас!

Той се отдръпна уплашено от вратата.

— Съжалявам, братле — прошепна бързо, — трябва да тръгвам. Викат ме. Ще се видим пак, надявам се.

Том изчезна, а аз останах да се чудя за какво намекваше. Какви слухове? Какво говореха хората за нас, за нашето малко семейство?

След малко се сетих, че и аз трябва да вървя — наближаваше пладне, а по пладне се учех да се дуелирам.

Чувствам се невидим, приклещен в ничията земя между миналото и бъдещето. Възрастните около мен разговарят напрегнато. Лицата им са изпити, а дамите плачат. Поддържат огъня в камините, разбира се, но къщата е празна, с изключение на малкото, които останахме, и вещите, които успяхме да спасим от изгорялото имение, и мястото непрекъснато е студено. Навън вали сняг, а вътре цари тъга, която смразява до кости.

Основното ми занимание е дневникът и се надявах досега да съм разказал историята си, но явно тя е по-изпъстрена с преживелици, отколкото предвиждах, а, разбира се, занимаваха ме и други важни въпроси. Погребения. Днес е ред на Едит.

— Сигурен ли сте, господин Хайтам? — попита ме Бети с набраздено от загриженост чело и изморени очи.

От години, откакто се помня, тя помагаше на Едит. Сега скърби като мен.

— Да — отвърнах, облечен във вечния си костюм, днес с черна вратовръзка.

Едит бе сам-самичка на този свят и за помена — шунка, джинджифилова бира и кейк — под стълбището се събрахме само ние, оцелелите членове на семейство Кенуей, и прислугата. После мъжете от погребалната компания, вече подпийнали, натовариха тялото й в катафалката и поеха към параклиса. Ние ги последвахме с траурни каляски. Побрахме се в две. След това се върнах в стаята си, за да продължа да пиша.

Няколко дни след като разговарях с окото на Том Барет, чутото все още ме глождеше. Затова една сутрин, когато с Джени останахме сами в дневната, реших да я попитам.

Джени… Бях на осем, а тя на двайсет и една. Бях толкова близък с нея, колкото с мъжа, който доставяше въглищата. По-малко всъщност, като се замисля, защото мъжът, който докарваше въглищата, обичаше да се смее като мен, докато Джени почти не се усмихваше, камо ли да се смее.

Тя имаше блестяща черна коса, очите й бяха тъмни и… „сънливи“ според мен, макар някои да ги описваха като „загадъчни“, а един обожател дори заяви, че са „мечтателни“, каквото и да означава това. Външността на Джени бе честа тема за разговор. Тя беше истинска красавица, или поне така казваха.

Аз обаче я виждах другояче. За мен тя беше само Джени, която толкова пъти отказваше да си играе с мен, че отдавна се бях отказал да я моля; която винаги си представям седнала в стол с висока облегалка, приведена над гоблена или бродерията — каквото там се прави с игла и конец. И намръщена. Загадъчният поглед, който се привиждаше на обожателите й? Аз го наричам сърдит.

Макар да се разминавахме обаче кажи-речи като случайни гости в един и същи живот, като кораби, попаднали в едно и също пристанище, ние имахме един и същи баща. А Джени, понеже беше дванайсет години по-голяма, знаеше за него повече от мен. И въпреки че от години слушах, че съм прекалено малък да разбера или твърде глупав да разбера; а веднъж дори и прекалено нисък да разбера, каквото и да означаваше това — аз се опитвах да я заговарям. Не знам защо, понеже, както казах, винаги се оказвах недостоен за вниманието й. За да я ядосам вероятно. Но в този случай няколко дни след разговора с окото на Том я заговорих, защото наистина исках да проумея какво е имал предвид синът на Баретови.

— Какво говорят хората за нас? — попитах я.

Тя въздъхна театрално и вдигна поглед от гоблена.

— Какво намекваш, дребосък? — попита.

— Нищо. Просто се интересувам какво говорят хората за нас.