Елизабет Джордж - Неочаквано възмездие

Тина Когин знаеше как да използва най-добре и малкото, което притежаваше. Искаше й се да вярва, че това й е вродено.

Няколко етажа над грохота от нощното движение голият й силует рисуваше гротескни фигури по стената на полутъмната стая. Тя се усмихна, докато сянката трепваше и постоянно сътворявате нови форми на черно върху бяло, като в тест на Роршах 1 1 Психологически тест за анализ на личността, наречен така на Х. Роршах (1844–1922), швейцарски психиатър. Тестуваното лице казва какви асоциации прави от серия шарки с мастилени петна, след което отговорите му се анализират. — Б.пр. . „И то какъв тест само! — помисли си тя, докато правеше знак «ела по-насам». — Каква гледка за някой психопат!“

Засмя се на умението си да се самоиронизира, отиде до скрина и огледа с любов колекцията от бельо. Престори се, че се колебае, за да удължи насладата, след това посегна към привлекателен комплект от черна коприна и дантели. Сутиен и гащички, произведени във Франция, с хитро замислени, ненатрапващи се подплънки. Облече и двете. Пръстите й се движеха тромаво, несвикнали с фините дрехи.

Затананика си тихо — гърлен звук с неопределима мелодия. Той бе като химн на вечерта, на трите денонощия неограничена свобода, на вълнението от скитането из улиците на Лондон, без да знае какво точно ще изплува от меките летни обещания на нощта. Пъхна дългия си лакиран нокът под етикета на пакет чорапи, но когато ги извади, те се закачиха на кожата й, която бе по-загрубяла от работа, отколкото й се искаше да признае. Позволи си ругатня, освободи чорапа и огледа пораженията — пусната бримка на вътрешната част на бедрото. Трябваше да бъде по-внимателна.

Докато обуваше чорапите, спусна клепачи и въздъхна от удоволствие. Материята се плъзгаше тъй леко по кожата й. Наслади се на усещането — беше като ласка на любовник — и увеличи удоволствието, като прокара длани от глезените по прасците, бедрата и ханша си. „Стегнато — помисли си тя, — хубаво.“ Поспря се, за да се полюбува на фигурата си, преди да извади от скрина черна копринена фуста.

Роклята, която избра от гардероба, беше черна. Яката бе висока, а ръкавите — дълги, и я беше купила единствено заради това, че прилепваше по тялото й като втора кожа. Талията й бе пристегната от колан; множество черни мъниста украсяваха корсажа. Беше модел на „Найтсбридж“, чиято цена — прибавена към останалите тежести върху бюджета й — най-сетне я бе лишила от удоволствието да пътува с такси през останалата част на лятото. Но това неудобство наистина нямаше значение. Тина знаеше, че някои неща в крайна сметка се изплащат.

Пъхна краката си в черни обувки с високи токчета и запали лампата до канапето-легло, за да освети обикновената стаичка — спалня-дневна, чийто единствен лукс бе самостоятелната баня. При първото си пътуване до Лондон преди всичките онези месеци — младоженка, търсеща убежище — беше направила грешката да наеме стая на Едуард Роуд, където делеше банята с цял етаж ухилени гърци, всичките умиращи от желание да наблюдават с най-малки подробности как се къпе. След тази случка споделянето дори на мивка с друго човешко същество й се струваше немислимо. Макар отначало допълнителните разходи по самостоятелна баня да й бяха дошли множко, бе успяла да се справи.

Направи последен оглед на грима си и одобри правилно поставените на очите сенки, за да се подчертае цветът и коригира формата им; потъмнените и извити на дъга вежди; скулите с изкусно поставен руж, за да се смекчи иначе правоъгълното й лице; устните, очертани с молив и червило, за да изразяват чувственост и привличат вниманието. Отметна косата си назад — коса, черна като роклята — и докосна изтънения бретон, който падаше на челото й. Усмихна се. Щеше да се справи. Бог й бе свидетел, щеше да се справи.

След като огледа стаята за последен път, вдигна черната чантичка, захвърлена, на леглото, и я отвори, за да се увери, че вътре има само пари, ключове и двете малки найлонови пликчета с дрогата. Беше завършила подготовката си и излезе от стаята.

Няколко секунди в асансьора и се озова извън сградата. Вдиша смесените ухания на градската нощ — наситения букет от автомобилни и човешки миризми, характерен за тази част на Лондон. Както винаги, преди да се насочи към Пред Стрийт, тя погледна с обич гладката каменна фасада на сградата и очите й се плъзнаха по надписа „Апартаменти Шрюзбъри Корт“ над двойните входни врати. Зад тях бе нейното скривалище и пристанище; единственото място на земята, където можеше да бъде самата себе си.