Елизабет Джордж - Неочаквано възмездие

— Идвам — рече тя, когато го настигна.

Внезапното изопване на лицето му й показа, че вече нищо не го интересува.

— Както искаш — рече той и се отправи към зейналата тъмнина на уличката в другия край на площада.

Там имаше строежи и това правеше устието й още по-тъмно и тясно от обикновено. Сидни направи гримаса на отвращение, когато усети вонята на урина. Беше по-лошо от очакванията й.

От двете им страни се мержелееха сгради, неосветени и без надписи. По прозорците им имаше решетки, а входовете им приютяваха неясни стенещи фигури, занимаващи се с онзи вид незаконна търговия, която нощните клубове от района толкова настоятелно рекламираха.

— Джъстин, къде смяташ да…

Брук вдигна предупредително ръка. Малко по-нагоре се чуха мъжки псувни. Идваха от другия край на уличката, където тухлената стена се извиваше от едната страна на нощен клуб и образуваше защитена ниша. Там две фигури се гърчеха на земята. Но това не беше любовна игра, а борба, и фигурата отдолу беше на облечена в черно жена, която не можеше да се противопостави на ръста или силата на своя нападател.

— Ти, мръсна…

Мъжът — рус, както изглеждаше, и подивял от гняв, ако се съдеше по тона му — удряше с юмруци жената по лицето, ръцете и корема.

Когато видя това, Сидни тръгна към тях. Брук се опита да я спре, но тя само извика:

— Не! Това е жена — и се затича към края на уличката.

Чу яростната ругатня на Джъстин зад гърба си, който я настигна на по-малко от три метра разстояние от въргалящата се двойка.

— Стой настрани. Аз ще се погрижа — рече грубо той.

Брук сграбчи мъжа за рамото и впи пръсти в коженото му яке. Когато го дръпна назад, ръцете на жертвата се освободиха и тя инстинктивно ги вдигна, за да предпази лицето си. Брук блъсна мъжа назад.

— Идиоти! Да не искате да ви пипне полицията?

Сидни го изблъска и застана до тях.

— Питър! — извика тя. — Джъстин, това е Питър Линли!

Брук погледна първо младежа, после жената. Тя лежеше на една страна с раздърпана рокля и чорапи, които висяха на парцали. Джъстин клекна и хвана лицето й, сякаш за да огледа пораженията по него.

— Мили боже! — промърмори той. След това я пусна, стана, поклати глава и се засмя кратко и дрезгаво.

Жената се изправи с мъка на колене, посегна към чантата си и за момент й се повдигна.

Накрая — доста странно — също започна да се смее.

Лейди Хелън Клайд беше заобиколена от сцени на смъртта. По масите лежаха веществени доказателства от местопрестъпления; по стените висяха снимки на трупове; страховити образци бяха наредени зад стъклените врати на шкафовете, а между тях имаше един особено отвратителен, който се състоеше от кичур коса с част от скалпа на жертвата. Все пак, въпреки зловещата обстановка, мислите на лейди Хелън постоянно летяха към храната.

За да се поразсее, тя погледна копието от един полицейски доклад на работната маса пред себе си.

— Всичко съвпада, Саймън — каза тя и изключи микроскопа си. — Б отрицателна, АБ положителна, 0 положителна. Столичните здравата ще се зарадват, нали?

— Хммм — беше единственият отговор на събеседника й.

Винаги отговаряше едносрично, когато бе погълнат от работата, но този пъти прозвуча още по-неприятно, тъй като минаваше четири и вече четвърт час тя копнееше за чай. Без да забележи това, Саймън Олкорт-Сейнт Джеймс започна да развинтва капачките на група шишенца, които стояха в редица пред него. В тях имаше миниатюрни влакна, които се готвеше да анализира. По този начин поддържаше нарастващата си репутация на учен по съдебна медицина — резултат от способността му да извлича голямо количество факти от безкрайно мънички, пропити с кръв нишки.

Когато се убеди, че Сейнт Джеймс се готви да прави анализ на плат, лейди Хелън въздъхна и отиде до прозореца на лабораторията. Намираше се на най-горния етаж на къщата му и беше отворен в късния юлски следобед. От него се разкриваше гледка към приятна градина с тухлени зидове. Истинската джунгла от цветя образуваше шарки от непослушни багри. Пътечките и моравата бяха обрасли.

— Трябва да наемеш някого да се погрижи за градината — каза лейди Хелън. Знаеше много добре, че през последните три години градината не е докосвана.

— Да — отвърна Сейнт Джеймс и взе пинцети и кутийка с предметни стъкла.

Някъде под тях в къщата се отвори и затвори врата.

„Най-сетне“, помисли си лейди Хелън и си позволи да си представи как Джоузеф Котър изкачва стълбите от кухнята в мазето, а табличката в ръцете му е отрупана с пресни плоски кифлички, крем, сладкиши с ягодово сладко и чай. За нещастие обаче шумовете, които започнаха да се придвижват нагоре — думкане и блъскане, придружени с тихо ръмжене от усилието, — не подсказваха скорошно пристигане на закуската. Лейди Хелън заобиколи един от компютрите на Сейнт Джеймс и надникна в облицованото с ламперия антре.