Елизабет Джордж - Неочаквано възмездие

— Тогава ще вървя да си върша работата.

Той кимна и напусна стаята, но раменете му бяха приведени, сякаш носеха някакъв товар, а стъпките му бяха тежки.

— Как да разбирам това? — попита лейди Хелън. — Томи ще докара Дебора от летището. Томи. Не ти?

Това бе достатъчно разумен въпрос. Томас Линли, лорд Ашъртън, бе стар приятел както на Сейнт Джеймс, така и на лейди Хелън; нещо като колега, тъй като през последните десет години работеше в отдел „Криминални престъпления“ на Ню Скотланд Ярд. В качеството си и на двете бе чест посетител в къщата на Сейнт Джеймс на Чейни Роу. „Но кога, за бога — почуди се лейди Хелън, — е успял да опознае Дебора толкова добре, че да я посреща на летището при завръщането й у дома след следването? Обажда се най-хладнокръвно на баща й с вече уредени неща, сякаш й е… какъв, за бога, е Томи на Дебора?“

— Той ходи в Америка да я види — отвърна Сейнт Джеймс. — Няколко пъти. Никога ли не ти е казвал, Хелън?

— Боже господи! — възкликна слисано лейди Хелън. — Откъде знаеш? Едва ли Дебора ти е казала. Колкото до Томи, той знае, че винаги си…

— Котър ми каза миналата година. Предполагам, че доста време се е чудил за намеренията на Томи, както би направил всеки баща.

Сухият му, безстрастен тон говореше много повече от всяка друга многозначителна забележка. Сърцето й се сви.

— Чувстваше се ужасно през последните три години без нея, нали?

Сейнт Джеймс придърпа друг микроскоп и се съсредоточи върху една прашинка, която сякаш се беше залепила упорито за стъклото на окуляра.

Лейди Хелън го наблюдаваше и ясно виждаше как времето и окаяният му недъг правят всичко възможно, за да го накарат с всяка изминала година да изглежда все по-малко мъж в собствените си очи. Прииска й се да му каже колко невярна и нечестна е тази преценка, колко малко значение има това. Но ако го направеше, щеше да стигне опасно близо до съжалението, а нямаше намерение да го наранява със състрадание, което той не желаеше.

Входната врата се затръшна и й спести думите. Чуха се бързи стъпки, които преминаха по стълбите, без притежателят им да спре да си поеме дъх, и издадоха единствения човек с достатъчно енергия да изкачи толкова стръмни стъпала за толкова кратко време.

— Това ми звучи като Сидни — каза Сейнт Джеймс секунди преди по-малката му сестра да връхлети в стаята.

— Знаех си, че ще те намеря тук — съобщи Сидни Сейнт Джеймс, целуна го набързо по бузата, стовари се върху един стол и каза вместо поздрав на лейди Хелън: — Страхотна рокля, Хелън. Нова ли е? Как успяваш да изглеждаш толкова спретната в четири и петнадесет следобед?

— Като говорим за спретнатост… — Сейнт Джеймс измери необичайното облекло на сестра си.

Сидни се засмя:

— Кожени панталони. Как ви се струва? Имаше и кожа, но я оставих при фотографа.

— Доста топла комбинация за лято — рече лейди Хелън.

— Не е ли страхотна? — съгласи се радостно Сидни. — От десет сутринта стоя на Албърт Бридж по кожени панталони, кожено палто и нищо повече. Кацнала върху такси от 1951 година, а шофьорът — бих искала някой да ми каже откъде ги намират такива манекени — гледа похотливо нагоре към мен като някой перверзник. О, да, и тук-там се показва по малко плът. Моята плът, ако трябва да бъдем точни. Всичко, което трябва да прави шофьорът, е да изглежда като Джак Изкормвана. Взех назаем тази тениска от един техник. Сега сме в почивка и си помислих, че мога да се отбия да те видя. — Тя огледа любопитно стаята. — Значи така. Минава четири. Къде е чаят?

Сейнт Джеймс кимна към пакета, който лейди Хелън бе облегнала на стената.

— Този следобед ни заварваш в неразбория.

— Дебора се връща довечера, Сид — каза лейди Хелън. — Знаеше ли?

Лицето на Сидни грейна.

— Най-сетне! Тогава това трябва да са някои от нейните снимки. Прекрасно! Хайде да им хвърлим един поглед.

Тя скочи от стола, раздруса пакета, сякаш бе подранил коледен подарък, и започна най-спокойно да сваля опаковката му.

— Сидни! — сгълча я Сейнт Джеймс.

— Уф! Нали знаеш, че няма да има нищо против. — Сидни хвърли настрана дебелата кафява хартия, развърза връзките на черната папка и вдигна най-горния портрет от купчинката вътре. Огледа го и подсвирна през зъби. — Боже, това момиче е станало по-ловко с фотоапарата от когато и да било!

След това подаде снимката на лейди Хелън и продължи да разглежда останалите.

Аз и банята. Трите думи бяха надраскани с небрежен почерк до долния ръб. Беше актов етюд със самата Дебора, нагласена в три четвърти профил към фотоапарата. Обстановката беше композирана доста хитро: плитка вана; деликатната извивка на гръбнака й; масичката наблизо, върху която имаше глинена кана, четки за коса и гребен; меката светлина, която падаше върху лявата й ръка, левия крак и извивката на рамото. Използвайки себе си за модел, бе копирала „Ваната“ на Дега. Беше прекрасно.