Елизабет Джордж - Неочаквано възмездие

Лейди Хелън вдигна поглед и видя Сейнт Джеймс да кима, сякаш с възхищение. После той се върна до масата и започна да се рови в купчинка доклади.

— А вие ? Вие знаехте ли? — попита нетърпеливо Сидни.

— Какво да сме знаели? — рече лейди Хелън.

— Че Дебора ходи с Томи. Томи Линли! Каза ми го готвачът на мама, ако щете вярвайте. От това, което ми съобщи, може да се съди, че Котър здравата се е наежил. Честно, Саймън, трябва да му поговориш и да му налееш малко ум в главата! А щом говорим за това, би трябвало да налееш малко ум и в главата на Томи. Мисля, че е ужасно нечестно да избере Деб пред мен. — Тя отново седна на стола. — А, да не забравя. Трябва да ви кажа за Питър.

Лейди Хелън усети леко облекчение при тъй неочакваното сменяне на темата.

— Питър ли? — попита услужливо тя.

— Представете си само! — Сидни разпери драматично ръце. — Хванахме Питър Линли с проститутка, облечена цялата в черно и с развята черна коса като туристка от Трансилвания, на местопрестъпление то в една уличка в Сохо!

— Питър, брата на Томи? — опита се да изясни лейди Хелън, защото знаеше склонността на Сидни да пропуска важни подробности. — Не може да бъде! Той е в Оксфорд това лято, нали?

— Изглежда зает с далеч по-интересни неща от учението си. А историята, литературата и изкуствата да вървят по дяволите.

— За какво говориш, Сидни? — попита Сейнт Джеймс, докато тя ставаше от стола и започваше да тършува из кабинета като кутре.

Сидни включи микроскопа на лейди Хелън и погледна в него.

— Леле боже! Какво е това?

— Кръв — отговори лейди Хелън. — А Питър Линли?

Сидни нагласи фокуса.

— Беше… чакайте да видя. Петък вечерта. Да, точно така, защото в петък трябваше да отида на един щур купон в Уест Енд и това беше вечерта, когато видях Питър. На земята в една уличка. Боричкаше се с проститутка! Няма ли да се зарадва Томи, като го чуе?

— Томи от една година не е доволен от Питър — каза лейди Хелън.

— Все едно че Питър не го знае! — Сидни погледна жално брат си. — Ами чаят? Има ли надежда?

— Винаги. Довърши си сагата.

Сидни направи гримаса.

— Няма много друго за казване. С Джъстин се натъкнахме на Питър, който се боричкаше с тази жена в тъмното. Всъщност я удряше по лицето и Джъстин го издърпа. А пък жената — ето това е най-странното — започна да се смее и смее. Разбира се, вероятно беше изпаднала в истерия. Само че преди да успеем да видим дали е добре, тя избяга. Закарахме Питър в дома му. Мизерен малък апартамент в Уайтчапъл, Саймън, а момиче с пожълтели очи и мръсни дънки очакваше Питър на стъпалата пред вратата. — Сидни потрепери. — Както и да е, Питър не спомена и дума за Томи, Оксфорд или каквото и да било. Сигурна съм, че последното нещо, което е очаквал, е някой приятел да се спъне в него, докато се търкаля в уличката.

— А ти какво правеше там? — попита Сейнт Джеймс. — Или Сохо беше идея на Джъстин?

Сидни избегна погледа му.

— Мислиш ли, че Деб ще иска да ми направи няколко снимки? Сега, след като косата ми е подстригана, трябва да започна работа върху новия си бук 2 2 Рекламен албум на манекенка. — Б.пр. . И дума не си ми казал за новата ми прическа, Саймън, а е по-къса и от твоята.

Но Сейнт Джеймс не можеше да бъде отклонен толкова лесно.

— Не ти ли писна вече от Джъстин Брук?

— Хелън, какво мислиш за косата ми?

— А ти какво ще ми кажеш за Брук, Сидни?

Сидни отправи безмълвно извинение към лейди Хелън, преди да укроти брат си с поглед. Приликата между тях беше забележителна — едни и същи къдрави черни коси, орлови черти и сини очи. Изглеждаха като изкривени огледални образи: жизнеността в единия беше заменена с примирено спокойствие в другия. Представляваха картини на преди и сега, на миналото и настоящето, свързани с неопровержима кръвна връзка.

Все пак думите на Сидни като че ли се опитаха да отрекат последното.

— Недей да се отнасяш с мен като с дете, Саймън — рече тя.

Ударите на часовника в стаята стреснаха Сейнт Джеймс от сън. Беше три и половина сутринта. В един мъгляв момент — полузаспал, полубуден — той се почуди къде се намира, докато схванатият му мускул, превърнал се в болезнен възел на врата му, не го накара да се събуди напълно.

Размърда се на стола и стана бавно. Чувстваше тялото си като огънато. Протегна се предпазливо, отиде до прозореца на кабинета и погледна към Чейни Роу.

Луната оцветяваше листата на дърветата в сребърно, като докосваше реставрираните къщи отсреща, музея „Карлайл“ и църквата на ъгъла. През последните няколко години тук беше настъпил ренесансът и водеше квартала до реката от бохемското минало към неизвестно бъдеще. Сейнт Джеймс го обожаваше.