Елизабет Джордж - Неочаквано възмездие

Когато стигна най-горната площадка, се сепна при вида му.

— Саймън!

По дяволите реакцията й. Той протегна ръка и Дебора се озова в прегръдките му. Беше естествено. Там си й беше мястото. И двамата го знаеха. Без да помисли, Сейнт Джеймс наведе глава, като търсеше устните й, но вместо тях намери косата й. В нея недвусмислено се усещаше миризмата на цигарите на Линли — горчиво напомняне каква е била Дебора и каква е станала.

Миризмата го накара да се опомни и той я пусна. Видя, че времето и разстоянието са увеличили в съзнанието му красотата й, придали са й физически качества, каквито тя не притежаваше. Призна пред себе си това, което винаги бе знаел. Дебора не беше красива според общоприетите канони. Нямаше гладките, аристократични черти на Хелън, нито пък провокиращото лице на Сидни; а представляваше смес от топлота и обич, усет и остроумие — качества, които се усещаха в жизненото й изражение; в хаоса на медната коса и гъсто обсипания й с лунички нос.

Но изглеждаше променена, прекалено отслабнала и сякаш необясними, илюзорни нишки съжаление лежаха точно под повърхността на спокойствието й. Все пак му заговори, както някога:

— До късно ли работиш? Не си ме чакал, нали?

— Това беше единственият начин да накарам баща ти да си легне. Той си мислеше, че Томи ще те отвлече още тази нощ.

Дебора се засмя:

— Колко характерно за татко. И ти ли мислиш същото?

— Томи е глупак, задето не го е направил.

Сейнт Джеймс се зачуди на явното лицемерие в думите им. С една бърза прегръдка бяха заобиколили ловко първопричината й да напусне Англия, сякаш се бяха договорили да си играят на старите отношения, към които никога нямаше да се завърнат. Все пак в този момент фалшивото приятелство бе по-добро от прекъсване на всякакви връзки.

— Имам нещо за теб.

Той я поведе през лабораторията и отвори вратата на тъмната й стаичка. Дебора посегна към ключа на лампата и ахна от изненада, когато видя новия цветен увеличител, застанал на мястото на стария черно-бял.

— Саймън! — възкликна тя и започна да гризе вътрешната страна на устната си. — Това е… много мило от твоя страна. Наистина… не че е трябвало… И дори ме изчака да се върна.

По лицето й се появиха неприятни морави петна, прилични на отпечатъци от пръсти — припомняне, че Дебора не притежава светски умения, на които да се осланя в неудобен момент.

Бравата в ръката му стана необикновено студена. Сейнт Джеймс беше предполагал, че ще я зарадва с подаръка, въпреки миналото. Но тя не се зарадва. Покупката му като че ли представляваше неволно прекрачване на неписаната граница между тях.

— Исках по някакъв начин да ти кажа „добре дошла“ — рече той. Дебора не отговори. — На всички ни липсваше.

Тя прокара ръка по повърхността на увеличителя.

— Преди да замина, направих изложба на работите си в Санта Барбара. Знаеше ли това? Томи казвал ли ти е? Обадих му се по телефона да му го съобщя, защото… е, човек може само да мечтае да му се случи такова нещо, нали? Хората идват, харесват това, което виждат. Дори купуват… Бях толкова развълнувана. Използвах един от увеличителите в училище и си спомням, че се чудех как ще успея някога да си позволя новите фотоапарати, които искам, както и… Но сега ти го направи заради мен. — Тя огледа тъмната стаичка, шишетата с химикали, кутиите с материали, новите ванички за проявителя и фиксажа. Вдигна пръсти към устните си. — Даже си купил и консумативите! О, Саймън, това е повече от… Наистина не съм го очаквала. Всичко е… точно такова, от каквото имам нужда. Благодаря ти. Ужасно ти благодаря! Обещавам, че ще си идвам всеки ден, за да го използвам!

— Ще си идваш?

Внезапно Сейнт Джеймс млъкна. Осъзна, че е трябвало да се сети какво предстои още когато ги е видял заедно в колата.

— Не знаеш ли? — Дебора изгаси лампата и се обърна към лабораторията. — Имам апартамент в Падингтън. Томи ми го намери през април. Не ти ли е казвал? И татко ли не ти е казал? Утре се местя там.

— Утре ли? Искаш да кажеш, вече? Днес?

— Предполагам, че това означава днес, нали? И двамата ще бъдем в много лоша форма, ако не поспим. Затова сега ще ти кажа лека нощ. И ти благодаря, Саймън. Благодаря ти!

Тя притисна за момент бузата си до неговата, стисна ръката му и си отиде.

„Е, това е“, помисли си Сейнт Джеймс, гледайки след нея като вкаменен.

След това се отправи към стълбите.

Когато стигна в стаята си, чу го да върви. Застанала на не повече от две стъпки от затворената врата, Дебора се заслуша в стъпките му. Това бе спомен, отпечатан в паметта й — споменът, който щеше да я следва до гроба. Лекото спускане на здравия крак, тежкото тупване на недъгавия. Движението на ръката по парапета, вкопчена толкова здраво, че кокалчетата на пръстите изпъкваха. Спирането на дъха, докато се опитваше да поддържа крехкото равновесие. И всичко това с лице, което не издаваше нищо.