Елизабет Джордж - Неочаквано възмездие

Сейнт Джеймс се обърна да каже нещо за стаята — колко различна беше от юношеския еклектизъм на спалнята й у дома — и зърна малката ниша до вратата. В нея имаше кухня с мъничка маса, на която беше нареден порцеланов сервиз за чай. За двама.

Трябваше да се сети още в момента, в който я бе видял. Не беше в стила й да се мотае вкъщи посред бял ден, облечена в мека лятна рокля вместо в обичайните си дънки.

— Очакваш някого. Извинявай. Трябваше първо да ти се обадя.

— Още не са ми прекарали телефон. Но няма значение. Наистина. — Тя направи широк жест, който обхвана цялата стая. — Как е? Харесва ли ти?

Сейнт Джеймс си помисли, че стаята е точно такава, за каквато е планирана — кътче на спокойствие и женственост, в което един мъж да лежи до нея и да прогонва грижите си от деня с удоволствието да се люби с нея. Но това едва ли бе отговорът, който Дебора искаше от него. За да избегне необходимостта да отговори каквото и да било, той отиде до снимките.

Макар на стената да висяха повече от дузина, бяха подредени така, че очите му се насочиха право към един черно-бял портрет на мъж, застанал с гръб към обектива, с обърната в профил глава, с кожа и коса — и двете осветени от проблясъци на вода — в контраст с абаносовия фон.

— Томи е фотогеничен.

Дебора се приближи до него.

— Така е, нали? Опитах се да придам по-голяма яснота на мускулатурата му. Но все пак не съм много сигурна, че го постигнах. Осветлението сякаш липсва. Не зная. В един момент ми харесва, а в следващия ми изглежда като правена от някой новак.

Сейнт Джеймс се усмихна.

— Както винаги, прекалено си строга към себе си, Дебора.

— Предполагам, че си прав. Никога не съм доволна. Винаги е било така.

— Аз казвам, че някоя снимка е хубава. Баща ти се съгласява. Викаме Хелън за трето мнение. След това отпразнуваш успеха си, като ги отхвърляш и казваш, че не ставаме за съдии.

— Поне не си прося комплиментите — засмя се Дебора.

— Не, никога не си ги просила.

Той отново се обърна към стената. Краткото удоволствие от разговора се стопи.

До черно-белия портрет висеше съвсем различен етюд. Той също беше с Линли, седнал гол на старо желязно легло с омачкани чаршафи, които покриваха долната част на тялото му. Вдигнал единия си крак и опрял ръка на коляното, той гледаше към прозореца, където с гръб към обектива стоеше Дебора и светлината падаше върху извивката на десния й хълбок. Жълтите, прилични на пяна завеси се издуваха и несъмнено служеха, за да се прикрие разклонителят, който й позволяваше да направи снимката. Етюдът изглеждаше абсолютно спонтанен, сякаш Дебора се беше събудила до Линли и бе видяла възможността при тази светлина и контраста със завесите и утринното небе.

Сейнт Джеймс гледаше втренчено снимката и се преструваше, че я оценява като художествена творба. Тя обаче бе само потвърждение, че Котър се е досетил за цялата истина на връзката между Дебора и Линли. Въпреки че ги беше видял в колата предната вечер, Сейнт Джеймс знаеше, че досега е хранил празни надежди. Сега те се срутиха пред очите му. Той погледна Дебора.

Високо на скулите й се бяха появили две червени петна.

— Господи, не съм много добра домакиня, нали? Искаш ли нещо за пиене? Джин и тоник? Има и уиски. И чай. Има чай. Имам много чай. Тъкмо се канех да…

— Не. Нищо. Ти очакваш някого. Няма да остана дълго.

— Остани за чая. Мога да сложа още един прибор. — Тя се отправи към кухничката.

— Моля те, Дебора, недей — рече бързо Сейнт Джеймс, като си представи неловката учтивост по време на чая, заедно с три-четири бисквитки за храносмилане, докато Дебора и Линли водят вежлив разговор с него и през цялото време чакат да си тръгне. — Наистина не е нужно.

Дебора се поспря пред бюфета в кухнята с чаша и чинийка в ръка.

— Не е нужно ли? Какво искаш да кажеш? Просто ще бъде…

— Виж, птиченце. — Искаше му се просто да каже всичко, да свърши жалкото си задължение, да спази обещанието си към баща й и да си тръгне. — Татко ти се тревожи за теб.

Дебора остави чинийката с овладяна точност, а след това, още по-внимателно, чашката върху нея. Подравни ги с ръба на плота.

— Разбирам. Тук си като негов пратеник, нали? Изобщо не съм очаквала да те видя в тази роля.

— Обещах му, че ще поговоря с теб, Дебора.

При тези думи — може би заради промяната в тона му — петната на бузите й станаха още по-алени. Дебора стисна устни, отиде до леглото, седна и скръсти ръце.

— Добре. Давай.

Сейнт Джеймс видя как по лицето й преминава недвусмислена искрица гняв и чу първите му нотки в гласа й, ала предпочете да не обръща внимание и на двете; реши да продължи с това, което бе дошъл да каже. Опита се да се убеди, че е дошъл само заради обещанието си към Котър. Дадената дума означаваше задължение и той не можеше да си отиде, без да е сигурен, че е обяснил съвсем ясно Котъровите тревоги на дъщеря му.