Елизабет Гейдж - Табу

22 април 1947 г.

Мрак изпълни залата и свърза в едно всички присъстващи, мълчаливи и очакващи.

Пред тях се появи лице на жена, стократно уголемено.

Сбогуваше се с някакъв мъж на перона на гара. Зад тях като че ли имаше и други хора — много хора, събрали се там, за да си кажат сбогом.

Лицето на жената закриваше всичко. Мъжът се отразяваше в очите й, които станаха още по-красиви от пробягалото през тях отчаяние.

— Наистина ли трябва да заминеш? — попита тя. — Необходимо ли е всичко да свърши така?

Гласът й бе равен и дрезгав. На повърхността ласкав и естествен, като на младо момиче. Но в дълбочина сякаш нямаше възраст и криеше неизброими тайни.

Златистите очи станаха още по-големи и мъка помрачи блясъка им като облак, забулващ луната.

— Да — отвърна той. — Трябва да замина. Какво не бих дал, за да променя нещата. Но няма как.

Тя въздъхна, сякаш той бе цитирал страшен закон, жесток и неумолим като самия живот.

— Не знам защо чувствам, че сърцето ми те изгубва — каза. — Сякаш, без да съзнавам, съм извършила някакво прегрешение и ти затова ме напускаш.

Мъжът поклати глава.

— Не си извършила никакво прегрешение. Освен ако любовта е грях.

Прегърна я силно. Ръката й трепна на рамото му, несмееща да го притегли, понеже той трябваше да тръгва.

— Обещай ми, че ще надмогнеш всичко и ще се помъчиш да бъдеш щастлива — каза той.

— Щастлива — промълви тя и се усмихна едва-едва, сякаш й бе изрекъл глупава шега. После лицето й помръкна и тя зарови глава в гърдите му, за да скрие от него дълбините на скръбта си.

— Толкова е странно — каза по-скоро на себе си, отколкото на него. — Когато дойде любовта, хвърляш се към нея безразсъдно. Виждаш, че преди това животът ти е бил празна черупка, и обръщаш гръб на миналото, без да се замислиш.

Затвори очи. Ръцете й бяха притиснати към силния му гръб.

— И тогава — продължи тя, — когато животът отново дойде да си вземе своето, няма как да се пребориш с него, понеже не искаш повече да понасяш самотата. Захвърлил си я, както детето захвърля хартиена играчка. Не можеш да спреш стрелките на времето, няма как да се върнеш назад и да станеш по-внимателен, да погледнеш напред и да прозреш опасността.

Погледна го в лицето.

— Това е престъплението, за което трябва да се плаща, разбираш ли?

Мъжът не отвърна. Тя му разкриваше сърцето си, а той немееше пред болката, която виждаше там.

Тя го притисна силно.

— Любовта е много по-важна от живота. Но животът е по-силен. Не е честно…

Той обгърна страните й с длани.

— Аз ще се върна.

— Дали? — Очите й не вярваха, но в замяна тя като че ли почерпи утеха от желанието му да се завърне при нея. Сякаш това й бе достатъчно. — Наистина ли?

— Да. Ще се върна.

Той все още се опитваше да й вдъхне вяра. И все пак беше ясно, че тя знае нещо, което не му е известно, че вече го съзира, макар той да не можеше, тъй като собствената му любов го заслепяваше.

Тя го притисна и го целуна. От всяко нейно движение се виждаше, че тази целувка им е последна.

— Сбогом — каза. — Трябва да тръгваш. Вече няма време.

Той я прегърна, прошепна последни прощални думи и се качи на влака. Лицето й бе тъй красиво в своята безутешност.

„Животът отминава и нищо не остава — чу се глас някъде в нея. — Едно последно сбогом и всичко е забрава…“

Гледаше го как се отдалечава. Вдигна ръка.

„Това ли бе думата, която чух първия ден? — заговори отново вътрешният глас. — Когато лицето ти изличи миналото и бъдещето ненадейно се разстла пред мен като немислимо блаженство? Това ли чух? Сбогом…“

Сбогом… Думата не бе изречена, устните й беззвучно се помръднаха. Камерата се приближи още повече към нея. Всяка чертица от лицето й, прочуто из целия свят с красотата си, бе преобразена от печал. Мечтите на всички жени, загубите на всички жени бяха събрани в очите й.

Сред публиката се чуваха хлипания. Хората се притискаха един в друг, неспособни да откъснат очи от екрана, въпреки че сълзите им замъгляваха картината пред тях.

Ликът на младата жена започна да избледнява. И все пак очите се стопяваха по-бавно от останалото, така че когато филмът свърши, изразът им все още се виждаше като призрак, който не може да бъде изцяло изличен дори от времето.

Тогава на екрана се появи последната дума: „КРАЙ“.

Никой не помръдна. Зрителите бяха изпаднали в благоговеен транс. Съзнаваха, че са свидетели на нещо по-окончателно от края на един филм.