Елизабет Джордж - Неочаквано възмездие

Върна се на стола си. На масата до него в голяма тумбеста чаша все още имаше пръст бренди. Пресуши го, изгаси лампата в кабинета и се отправи по тесния коридор към стълбите.

Изкачи ги бавно, като придърпваше недъгавия си крак и се хващаше здраво за парапета, за да удържи непосилното бреме. Поклати вяло глава, корейки се заради самотното си необичайно суетене по случай завръщането на Дебора.

Котър се беше върнал от летището преди няколко часа, но дъщеря му остана в къщата само за малко, като през цялото време се вря в кухнята. Сейнт Джеймс чуваше от кабинета си смеха й, гласа на баща й и лая на кучето. Дори си представяше как домашният котарак скача от перваза на прозореца, за да я поздрави. Това продължи половин час. След това, вместо Дебора да се качи да го види, Котър влезе в кабинета и съобщи неловко, че Дебора отново е излязла с лорд Ашъртън. Томас Линли. Най-стария приятел на Сейнт Джеймс.

Притеснението на Котър от поведението на Дебора само обещаваше да влоши и без това неудобното положение.

— Каза, че няма да се бави дълго — заекна Котър. — Каза, че се връща направо тук. Каза, че…

На Сейнт Джеймс му се прииска да спре думите му, но не можеше да измисли как. Реши проблема, като погледна часовника си и каза, че смята да си ляга. Котър го остави на мира.

Понеже знаеше, че сънят няма да дойде, остана в кабинета си и се опита да почете някакво научно списание, докато часовете се изнизваха. Чакаше завръщането й. Разумната част от съзнанието му твърдеше, че няма никакъв смисъл да се срещат сега, но глупавата — изнервена до болка — копнееше за това.

„Каква идиотщина“, помисли си Сейнт Джеймс и продължи да се качва по стълбите. Само че тялото му искаше да противоречи на интелекта и той се отправи не към своята спалня, а към тази на Дебора на най-горния стаж. Вратата беше отворена.

Стаята беше малка, с безразборно подбрани мебели. Стар дъбов гардероб, лакиран с любов, стоеше на неравните си крака до стената. Върху подобна тоалетка имаше ваза от фина керамика с розови ръбове. На пода лежеше овално многоцветно килимче, ръчно изработено от майката на Дебора десет месеца преди смъртта й. Тясното пиринчено легло, на което спеше още от детството си, стоеше до прозореца.

Сейнт Джеймс не беше влизал в тази стая през всичките три години на отсъствието й. Сега го направи неохотно. Отиде до отворения прозорец, където от лекия ветрец потрепваха белите перденца. Дори и от тази височина се усещаше уханието на цветята долу в градината — съвсем леко, като ненатрапчив фон на платното на нощта.

Докато се наслаждаваше на изящния аромат, една сребриста кола се плъзна иззад ъгъла на Чейни Роу и Лордшип Плейс и спря до старата градинска порта. Сейнт Джеймс разпозна бентлито и шофьора, който се обърна към младата жена до него и я прегърна.

Луната, която малко преди това осветяваше улицата, сега освети и вътрешността на колата. Докато Сейнт Джеймс наблюдаваше, неспособен да се отдръпне от прозореца — а той не го и желаеше, — русата глава на Линли се наведе към Дебора. Тя вдигна ръка, потърси с пръсти първо косата, а после лицето му, и го притегли към шията и гърдите си.

Сейнт Джеймс си наложи да премести поглед от колата към градината. „Зюмбюли, ралици, игловръх — помисли си. — Бурени, които трябва да се изчистят. Има работа за вършене. Трябва да се погрижа за това. Само дето не мога да използвам градината, за да избягам от сърцето си.“

Познаваше Дебора от деня на раждането й. Тя беше израснала като член на малкото му домакинство в Челси — детето на мъжа, едновременно медицинска сестра, слуга, камериер и приятел на Сейнт Джеймс. По време на най-тъмния период от живота му тя бе постоянната компания, която го спаси от най-страшната част на разочарованието. Но сега…

„Тя е направила своя избор“, помисли си той и се опита да си внуши, че не изпитва нищо, че може да го приеме, че може да бъде победеният, че може да продължи.

Прекоси площадката и влезе в лабораторията си, където включи най-силната лампа. Кръгът светлина падна върху един доклад по токсикология. Прекара следващите няколко минути в опити да чете документа — жалко усилие да подреди мислите си, — преди да чуе двигателя на колата и малко след това стъпките на Дебора долу в антрето.

Запали още една лампа в стаята и отиде до вратата. Усети прилив на трепет, нужда да намери какво да каже; извинение, задето още не си е легнал и се разхожда облечен в три сутринта. Само че не разполагаше с време да помисли, тъй като Дебора изкачи стълбите почти толкова бързо, колкото и Сидни.