Елизабет Джордж - Неочаквано възмездие

Той ги изключи. Сидни по-скоро го усети, отколкото видя да се обръща към нея, и секунди по-късно почувства пръстите му на бузата си. Прииска й се да се отдръпне, когато се плъзнаха надолу и проследиха леката извивка на гърдите й, но почувства мигновения отговор на тялото си, което се приготвяше за него, сякаш бе отделно същество, извън нейната власт.

След това усети как ръката му потреперва леко от нетърпение и разбра, че ласката му е фалшива — кратко омиротворяване преди гадната малка покупка. Сидни го отблъсна.

— Сид.

Джъстин успя да придаде на гласа си прилична чувственост, но Сидни знаеше, че умът и тялото му са насочени към лошо осветената уличка в южния край на площада. Трябваше да внимава, за да скрие това, и той се наведе към нея, сякаш да й покаже, че в момента най-главното е не нуждата му от дрога, а желанието му да я притежава. Сидни се стегна, за да посрещне докосването му.

Устните, а след това и езикът му се плъзнаха по шията и рамото й. Ръката му обхвана гърдата й. Палецът му започна да гали бавно зърното. Гласът му мълвеше името й. Обърна я към себе си. Както винаги, усещането приличаше на огън, на потъване, на внезапно изоставяне на всякакъв здрав разум. Сидни желаеше целувката му. Устните й се разтвориха.

Джъстин изстена и се притисна до нея, като я галеше и целуваше. Тя плъзна ръка нагоре по бедрото му, за да отговори на ласката. Тогава разбра.

Това бе рязко връщане в реалността. Тя се отблъсна от него и го изгледа гневно на мъждивата светлина на уличните лампи.

— Прекрасно, Джъстин! Да не би да си си мислил, че няма да забележа?

Той извърна поглед. Гневът й нарасна.

— Просто върви си купи скапания стаф. Затова дойдохме, нали? Или трябваше да си мисля нещо друго?

— Ти искаше да дойда на това парти, нали? — попита Джъстин.

Това бе опит за контраатака, стар като света, но този път Сидни отказа да се включи в играта.

— Не ми излизай с тоя номер! Мога да отида и сама.

— Тогава защо не го направиш? Защо ми се обади, Сид? Или може би този следобед на телефона оная с медения език, дето умираше да бъде чукана в края на вечерта, не беше ти?

Сидни остави думите му да увиснат във въздуха, понеже знаеше, че са истина. Всеки път се кълнеше пред себе си, че й е писнало, но продължаваше да се връща. Мразеше се, презираше се, но пак се връщаше. Сякаш не й бе останало желание, което да не е свързано с него.

И какво, за бога, представляваше той? Не беше сърдечен. Нито хубав. Нито лесен характер. Нито каквото и да било, за което някога си бе мечтала да я заведе в нечие легло. Просто едно интересно лице, по което сякаш всяка от чертите се бореше с останалите за власт над кокалестия череп под тях. Тъмна, мургава кожа. Загадъчни очи. Тънък белег по линията на челюстта. Нищо, нищо… освен онзи начин, по който я гледаше, докосваше и правеше слабоватото й, почти момчешко тяло чувствено, красиво и кипящо от жизненост.

Почувства се смазана. В колата бе станало горещо и душно.

— Понякога си мисля да им кажа — рече тя. — Нали разбираш, разправят, че това е единственият начин за лечение.

— За какво, по дяволите, говориш? — Сидни видя как пръстите му се свиват.

— Важните хора в живота на употребяващия разбират. Семейството му. Работодателите му. И той удря дъното. След това…

Ръката на Джъстин се стрелна, хвана китката й и я изви.

— Не си и помисляй да кажеш на когото и да било! Не си го и помисляй! Кълна се, Сид, ако го направиш… ако го направиш…

— Престани! Не можеш да продължаваш така! По колко харчиш сега за това? Петдесет лири на ден? Сто? Повече? Джъстин, дори не можем да отидем на парти, без да…

Той пусна рязко китката й.

— Тогава се махай. Намери си някой друг. Обирай си крушите и ме остави сам!

Това бе вечният отговор. Но Сидни знаеше, че не може да го направи и мразеше факта, че може би никога няма да се реши.

— Просто искам да ти помогна.

— Тогава си затваряй човката, става ли? Остави ме да мина по скапаната уличка, да купя и да се изпаряваме оттук.

Той бутна вратата и я затръшна след себе си.

Сидни го проследи, докато измина половината уличка, и отвори вратата от своята страна.

— Джъстин…

— Стой там.

Гласът му звучеше по-тихо, но не защото се чувстваше по-спокоен. Беше петък вечер и площадът бе пълен с обичайната за Сохо тълпа, а Сидни знаеше, че Джъстин не е от хората, които правят сцени на публично място.

Без да обръща внимание на думите му, тя го настигна с широки крачки, като потисна мисълта, че последното нещо, което би трябвало да прави, е да му помага да се снабдява със стаф. Вместо това си каза, че ако не е там, за да наблюдава, могат да го арестуват, измамят или нещо по-лошо.