Елизабет Джордж - Неочаквано възмездие

Обърна се и тръгна към светлините на гара Падингтън, където хвана електричката за Нотингхил Гейт, а оттам за Тотнъм Корт Роуд със замайващото му зловоние от автомобилни газове и блъскащите се в петъчната вечер тълпи.

Тръгна бързо към Сохо Скусър. Редовните клиенти на близките пийпшоута се мотаеха наоколо и гласовете им звъняха във всички възможни акценти, споделяйки неприлични коментари за омайващите гледки на гърди, бедра и други работи, които бяха видели. Представляваха вилнееща маса от похотливи търсачи на усещания и Тина знаеше, че друг път би погледнала на един или повече от тях като на възможност за забавно прекарване. Но тази нощ беше различна. Всичко си беше на мястото.

На Бейтмън Стрийт, съвсем близо до площада, видя надписа, който търсеше. Люлееше се над един смрадлив италиански ресторант. „Кетс Кредъл“, гласеше той, със стрелка, сочеща към съседния неосветен вход. Правописът беше нелеп — един от опитите на хората да се правят на умни, които Тина намираше за особено отблъскващи. Но не тя беше избрала мястото на срещата, затова се отправи към входа и слезе по стълбите, които, подобно на уличката отвън, бяха мръсни и миришеха на алкохол, повръщано и обратни води.

За нощните клубове този час беше ранен, затова клиентите в „Кетс Кредъл“ бяха малко, главно по разпръснатите маси около мъничкия дансинг. От едната му страна музикантите започваха меланхолично парче джаз на саксофон, пиано и барабани, а певицата стоеше облегната на един стол, пушеше мрачно и изглеждаше доста отегчена, докато чакаше подходящия момент да изреве нещо в близкия микрофон.

Залата беше доста тъмна, осветена само от слаб синкав прожектор, насочен към оркестъра, свещите по масите и лампата на бара. Тина се насочи към него, седна грациозно на един стол, поръча на бармана джин с тоник и призна пред себе си, че въпреки всичката си мръсотия, мястото наистина вдъхва доверие — най-доброто, което Сохо можеше да предложи за среща, която да остане незабелязана.

Започна да оглежда тълпата с чаша в ръка — пръв поглед, който не събра никаква информация, освен впечатлението за тела, тежък облак цигарен дим, проблясване на бижута и присветване на запалки или кибритени клечки. Разговори, смях, размяна на пари, полюляващи се на дансинга двойки. Точно тогава го видя — младеж, сам на маса, възможно най-далеч от осветените места. Тина се усмихна.

Беше точно в стила на Питър да избере такова място, където да е в безопасност от възможността да го види някой от семейството или помпозните му приятели. В „Кетс Кредъл“ не носеше никакъв риск от порицание. Не се страхуваше от неприятности, от неразбиране. Беше го избрал добре.

Тина го наблюдаваше. Стомахът й вреше от нетърпение, докато чакаше да я зърне през дима и танцуващите. Само че той не забелязваше присъствието й. Гледаше само към вратата и прокарваше нервно пръсти през късо подстриганата си руса коса. Няколко минути Тина го наблюдава с интерес, видя го да си поръчва и изпива на екс две питиета едно след друго. Забеляза как устата му се свива и той поглежда часовника си, докато нуждата му нарастваше. Беше доста зле облечен за брат на граф — с протрито кожено яке, джинси и тениска с избелял надпис „Хардрок Кафе“. На ухото му висеше златна обица и от време на време посягаше към нея, сякаш му бе някакъв талисман. Постоянно си гризеше ноктите на лявата ръка. Десният юмрук удряше конвулсивно хълбока му.

Група буйни германци влезе в клуба и той се изправи рязко, но седна отново, след като видя, че човекът, когото чака, не е с тях. Измъкна от якето си пакет цигари, изтръска една и порови из джобовете си, но не извади оттам нито запалка, нито кибрит. Минути по-късно бутна стола си назад, стана и тръгна към бара.

„Право към мама“, помисли си Тина и се усмихна вътрешно. Някои неща в живота бяха абсолютно предопределени.

Докато приятелят й провре „Триумф“-а в мястото за паркиране на Сохо Скуеър, Сидни Сейнт Джеймс вече усещаше колко силно са опънати нервите му. Цялото му тяло беше напрегнато. Дори ръцете му стискаха кормилото с крехко самообладание, което бе на косъм да се срути. Все пак се стараеше да го прикрива от нея. Признаването на нуждата бе стъпка към признаването на пристрастеността. А той не беше пристрастен. Не и Джъстин Брук, учен, бонвиван, ръководител на проекти, автор на планове, носител на награди.

— Оставил си фаровете светнати — каза ледено Сидни. Той не отговори нищо. — Казах фаровете, Джъстин!